Много вода бе изтекла от времето на самоубийствената депресия на баща й. При умствените заболявания бързо излекуване нямаше. Обаче съзнанието в по-голямата си част все още бе мистерия за учените. Ако Били би могла да ускори работата си, може би всичко щеше да стане по-разбираемо и по-ясно. И тогава вече щеше да е възможно да се помага на такива хора като баща й.
Тя се заизкачва по стълбите към горния етаж, мислейки за тайнствения клиент. Джоузеф Белоу й звучеше като Джо Блоу — първото име, което хрумваше на човек, желаещ да назове някого, когото не познава. И от къде на къде ще го изписват посред нощ?
Тя влезе в кабинета си, отиде до прозореца и погледна към строителната площадка навън. Към болницата добавяха ново крило, а заедно с него вървеше и нова длъжност — директор „Научни изследвания“. Били бе подала молба за нея. Но същото бе направил и един неин колега — доктор Ленърд Рос. Лен бе по-възрастен от Били, затова пък тя имаше повече опит и бе публикувала повече неща от него — няколко статии и един учебник, „Въведение към психология на паметта“. Беше сигурна, че може да бие Лен, но не знаеше кой още може да се намеси. А работата й бе адски нужна. Като директор тя щеше да разполага с цял екип от учени, работещи под нейно ръководство.
Сред облечените в работни дрехи и с каски на главата работници забеляза малка групичка в тъмни палта и бомбета. Изглежда, тъкмо извършваха обиколка. Напрягайки зрение, Били видя, че и Лен е с тях.
Тя се обърна към секретарката си:
— Кои са тия, които Лен развежда из строежа?
— От фондация „Сауърби“.
Били смръщи вежди, фондацията финансираше строителството и от нея зависеше кой ще заеме новата длъжност. И ето че Лен се умилкваше сега около тях.
— Знаехме ли, че ще идват днес?
— Лен каза, че ти е изпратил бележка. Мина оттук тази сутрин да те вземе, но теб те нямаше.
Изобщо не е имало никаква бележка — Били бе сигурна в това. Лен нарочно не си бе дал труд да я предупреди. А на това отгоре бе и закъсняла.
— Мамка му! — изруга ожесточено тя и хукна да се присъедини към групата.
Минаха няколко часа, преди отново да се сети за Джоузеф Белоу.
11 часа сутринта
„Тъй като корабът е трябвало да се сглоби в много кратки срокове, на по-горните му степени е монтиран ракетен двигател, произвеждан от няколко години, а не нов. Учените са избрали модификация на многократно изпробваната и доказала качествата си ракета «Сержант». Всички горни степени са снабдени с по няколко такива малки ракети, наричани «сержантчета».“
Докато преодоляваше плетеницата от улички, водещи към Юниън Стейшън, Люк се усети, че през една-две минути се озърта да разбере дали не го следят.
Беше пратил хората, които го следяха, за зелен хайвер преди повече от час, но в момента може би го търсеха усилено. Почувства се заплашен и объркан. Кои бяха те, по дяволите, и какво искаха? Инстинктът му подсказваше, че не му мислят доброто. Ако не е така, защо ще го следят тайно?
Разтърси глава да се освободи от мислите си. Нямаше смисъл да се тормози и да гадае, без да знае нищо. Но трябваше да разбере.
Първо обаче трябваше да придобие приличен вид. За целта възнамеряваше да открадне куфар от някой пътник. Беше убеден, че е вършил това и преди. Мъчейки се да си спомни кога и къде точно, в главата му изплува френската фраза „La valise d’un type qui descend du train“6.
Нямаше да му бъде лесно. Мръсните му и окъсани дрехи щяха да изпъкват рязко на фона на добре облечените пътници из гарата. Трябваше да действа много бързо, за да успее да се измъкне. И освен това друг избор нямаше. Курвата Дий-Дий бе права. Никой няма да обърне внимание на скитник като него.
Ако го арестуваха, в полицията никога нямаше да повярват, че е нещо друго, освен скапан боклук, и щяха да го хвърлят в затвора. Потрепери от страх. Плашеше се не толкова от самия затвор, колкото от перспективата да прекара седмици или месеци в пълно неведение кой е и невъзможността да го разбере.
Поел по Масачузетс Авеню, той видя далеч в дъното й бялата гранитна арка на гарата. Задействал вече плана в главата си, Люк си каза, че след кражбата трябва да се измъкне много бързо. За тази цел му трябваше кола. И начинът, по който да я открадне, изплува моментално в съзнанието му.
Улиците около гарата бяха пълни с паркирани коли. Повечето от тях вероятно бяха на хора, качили се на влака. На едно от свободните места пред него се вмъкна кола и той забави крачка. Беше двуцветен форд фиеста — синьо и бяло, нов, но небиещ на очи. Щеше да свърши чудесна работа. Стартерът сигурно се задействаше с ключ, а не с педал, но той щеше да измъкне жиците иззад таблото, да проследи бързо кои са за палене и да ги допре, заобикаляйки по този начин контакта.