— Сър, друг път виждали ли сте ме тук? Загубил съм паметта си.
Лонегън се вгледа в него.
— Знаете ли, май не съм ви виждал. Но всяка седмица през това място минават стотици, така че може и да бъркам. На колко години сте?
— Не знам — отвърна Люк, чувствайки се глупаво.
— Малко под четирийсетте, като ви гледам. Животът ви едва ли е бил особено труден. Тези неща оставят своя отпечатък върху човека. А вие ходите като на пружини, кожата ви под мръсотията е чиста и умът ви е достатъчно пъргав да реши кръстословица. Оставете пиенето веднага и пак ще можете да водите нормален живот.
Люк се запита за кой ли път пасторът употребява тези думи.
— Ще се опитам — обеща той.
— Ако ви трябва помощ, просто елате тук.
Някакъв млад мъж, който явно беше умствено изостанал, непрекъснато дърпаше ръкава на пастора и той най-сетне насочи вниманието си към него с търпелива усмивка.
Люк пък се обърна към Пит:
— От колко време ме познаваш?
— Не знам, от бая време се навърташ насам.
— Къде сме били с теб по миналата нощ?
— Хей, я се успокой малко! Паметта ти рано или късно ще се върне.
— Трябва да разбера откъде съм.
Пит се поколеба.
— Това, което ни трябва в момента, е по една бира — каза той, обръщайки се към вратата. — Ще проясни мислите ни.
Люк го хвана за лакътя.
— Не искам бира — каза той решително.
Пит явно не искаше да се задълбава в миналото му. Може би се страхуваше да не изгуби другаря си. Е, в такъв случай лошо. Люк имаше по-важна работа, отколкото да прави компания на Пит.
— Всъщност — добави той — мисля, че не е зле да прекарам известно време сам.
— Хей, какво ми се правиш на Грета Гарбо?
— Сериозно говоря.
— Ама нали някой трябва да се грижи за теб? Ти сам не можеш. По дяволите, та ти даже не знаеш на колко години си!
Пит го гледаше отчаяно и с надежда, но Люк не се трогна.
— Благодаря ти за грижите, но ти не искаш да ми помогнеш да разбера кой съм.
След кратък размисъл Пит сви рамене.
— Имаш право. — Той отново се извърна към вратата. — Може би пак ще се видим.
— Може би.
Пит излезе. Люк стисна ръката на пастор Лонегън.
— Благодаря ви за всичко — каза той.
— Надявам се да намерите онова, което търсите — отвърна пасторът.
Люк се качи по стълбите и излезе на улицата. Пит бе застанал в другия край на пресечката и говореше с някакъв мъж със зелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера — явно си проси за една бира, помисли си Люк. Той тръгна в обратна посока и сви зад първия ъгъл.
Беше още тъмно. Краката му бяха ледени и той разбра, че тежките обувки са обути на бос крак. Не се спря, а продължи да върви бързо, забелязвайки носените от лекия студен ветрец снежинки. След няколко минути забави крачка. Нямаше причина да бърза. Нямаше значение дали ходи бавно или бързо. Спря се и кривна в първия вход.
Нямаше закъде да бърза.
6 часа сутринта
„От трите си страни ракетата е обгърната от подвижно сервизно скеле, стиснало я в стоманените си прегръдки. Скелето, което всъщност е преустроена нефтена кула, е монтирано на два колесни механизма, движещи се по широко раздалечени една от друга релси. Цялото сервизно съоръжение, по-голямо от къща, ще се отдръпне на деветдесет метра преди изстрелването.“
Елспет се събуди, притеснена за Люк.
Полежа малко в леглото със сърце, свито от тревога за мъжа, когото обичаше. После запали нощната лампа и седна.
Мотелската й стая бе украсена с плакати, брошури и неща, свързани с космическата програма. Настолната лампа имаше форма на ракета, а по картинките на стените се виждаха планети, луни и орбити на фона на обсипано със звезди черно небе. „Старлайт“ бе един от многото нови мотели, пръкнали се сред дюните на Кокоу Бийч, Флорида, на тринайсет километра от Кейп Канаверал, за да подслонят внезапно нарасналия поток от посетители. Декораторът явно си бе представял, че космическият интериор подхожда добре на околността, но на Елспет й се струваше, че спи в стаята на някой десетгодишен малчуган.
Вдигна телефона и набра номера на Антъни Каръл в кабинета му във Вашингтон. От другата страна телефонът зазвъня, но никой не отговори. Опита на домашния му телефон, но резултатът бе същият. Да не би да е станало нещо? Прилоша й от страх. Каза си, че вероятно Антъни е на път към службата. Ще позвъни след половин час. Горе-долу толкова време му трябваше, за да стигне до офиса си с кола.