— Професор Дейвис е ерген — забеляза тя. — Живее само за работата си.
— А ти мислила ли си да кандидатстваш за магистърска степен?
Сърцето на Елспет за миг спря да бие.
— А трябва ли?
Да не би да я моли да отиде с него в Колумбия?
— Ти си по-добра математичка от доста харвардски студенти.
— Винаги съм искала да работя в Държавния департамент.
— Това означава да живееш във Вашингтон.
Елспет бе сигурна, че Люк не е планирал този разговор. Той просто размишляваше на глас. Беше типично за мъжете да разсъждават според моментното си настроение за неща, касаещи целия им живот. Обаче изглеждаше недоволен, че двамата може да продължат да учат в различни градове. Разрешението на дилемата за него е очевидно, както и за мен, помисли си тя, изтръпнала от щастие.
— Била ли си влюбена някога? — попита я той изведнъж ни в клин, ни в ръкав. И усетил, че е задал изненадващ въпрос, бързо добави: — Всъщност това е много личен въпрос и не би трябвало да питам.
— Няма нищо — отвърна тя. Нямаше нищо против да говори за любов. — Откровено казано, била съм. — Наблюдаваше лицето му, осветено от луната, и със задоволство забеляза кратката сянка на недоволство, минала през него. — Когато бях на седемнайсет, в Чикаго се водеха диспути в Профсъюза на стоманолеярите. По онова време политиката ме интересуваше много. Помагах им там — носех съобщения, ходех за кафе. Работех с един организатор, който се казваше Джак Ларго, и се влюбих в него.
— И той в теб?
— Божичко, не! Той беше на двайсет и пет години и за него аз бях хлапе. Беше много любезен и чаровен с мен, но той бе такъв с всички. — Поколеба се. — Все пак веднъж ме целуна. — Тя се запита дали трябва да казва тия неща на Люк, но просто изпитваше нужда да сподели. — Бяхме останали само двамата в една от стаите и опаковахме кашони с листовки, а аз казах нещо, вече не помня какво, което го накара да се разсмее. „Ти си едно малко бижу, Ели“, каза ми той. Беше човек, който съкращаваше имената на всички свои познати и сто на сто щеше да ти вика Лу, ако те познаваше… Та именно тогава ме целуна право по устните. Малко остана да умра от радост. Той обаче продължи да си опакова листовките, все едно че нищо не се бе случило.
— Мисля, че наистина се е влюбил в теб.
— Може би.
— Поддържаш ли някаква връзка с него?
Тя поклати глава.
— Той почина.
— Толкова млад!
— Убиха го. — Тя с усилие преглътна сълзите си. Последното нещо, което искаше на този свят, бе Люк да си помисли, че още е влюбена в Джак, в спомена за него. — Двама полицаи в извънслужебно време го хванали сам в една уличка и го пребили от бой с железни прътове по поръчка на собствениците на стоманодобивния завод.
— Боже господи! — Люк впери поглед в нея.
— Целият град знаеше кой го е направил, но не арестуваха никого.
Той я хвана за ръката.
— За такива неща съм чел само във вестниците, но си мислех, че преувеличават.
— Жива истина е. Заводите трябва да работят и всеки, който се изпречи на пътя им, ще бъде смазан.
— Каза го така, сякаш промишлеността ни не е по-добра от организираната престъпност.
— Не виждам кой знае каква разлика. Но повече не се занимавам с такива работи. То ми стига. — Люк тъкмо бе започнал да приказва за любов, а тя като последна глупачка бе заговорила за политика. Веднага побърза да поправи грешката си: — А ти? Бил ли си влюбен?
— Не съм сигурен — отвърна колебливо той. — Струва ми се, че не знам какво е любов.
Типичен момчешки отговор. Той се наведе и я целуна и тя се успокои.
Обичаше да го докосва с връхчетата на пръстите си, докато се целуваха, да гали ушите му, да прокарва пръст по челюстта, по врата му. От време на време той отдръпваше глава и изучавайки лицето й, се усмихваше със загадъчна усмивка. После пак я целуваше. Това, от което й ставаше толкова хубаво, бе мисълта, че и той много я харесва.
След малко Люк се отдръпна и въздъхна тежко.
— Чудя се как може на женените да им омръзва толкова бързо — каза той. — Просто не бива да спират и това е.
Елспет обичаше да говори на тема семейство.
— Предполагам, че децата започват да им пречат — засмя се тя.
— Искаш ли някой ден да имаш деца?
Тя затаи дъх. Какво всъщност я питаше?