— Хубав заглушител. Сега ми кажи кои сте и защо сте тук.
Мъжът увисна в ръката на Вен, а краката му ритаха във въздуха, докато се опитваше да премахне пръстите на воина, сключени около гърлото му. Той издаваше задавени звуци, докато лицето му потъмняваше.
— О, грешката е моя. Предполагам, че трябва да дишаш, за да бъдеш в състояние да говориш — каза Вен и разхлаби леко хватката си. — Сега говори, преди да съм те убил само за забавление.
Очите на мъжа се взираха в него с омраза. Но имаше и нещо друго. Ужас, може би.
— Ако ти кажа нещо, те ще ме убият.
— Е, да, мразя да звуча като от нискобюджетен филм, но ако не говориш, аз ще те убия.
— Ти не разбираш. — Мъжът практически изплю думите си към него. — Има убийства и убийства. Покажи на какво си способен.
Тогава той се изсмя в лицето на Вен и в същия момент воинът едва чу острия звук от изстрела, който направи дупка в средата на челото на мъжа. Вен пусна безжизненото тяло на земята и се обърна, за да се изправи пред новата заплаха, само за да види как тъмна фигура до дърветата вдига меч във въздуха и отрязва главата на друга коленичила фигура, държаща пистолет с две ръце. Стрелецът веднага започна да се разтваря в слуз.
Спомняйки си за вещицата, Вен хвърли поглед към мястото, където бе паднала, но видя, че тя е изчезнала. Той се изстреля във въздуха и огледа района, но не успя да открие нищо. Воинът скочи обратно на земята и застана между Ерин, която все още лежеше тихо на земята, и новата заплаха. Слузта почти изцяло бе попила в земята.
— Вампир.
— Да, такъв беше. Какъвто съм и аз — каза този с меча. — Но по-добре вампир, когото познаваш, не беше ли така старата поговорка?
Вен разпозна гласа и се почувства малко по-добре. Съвсем малко.
— Даниъл. Или Дракос. Или каквото е името ти, мисля че беше „дявол, когото познаваш“. И не ме разбирай погрешно, радвам се на помощта, но какво точно правиш тук?
Даниъл пристъпи напред. Той изглеждаше по същия начин, както през онази нощ, в която бе предал своя бивш господар Барабас на атлантите, каквато и извратена причина да го бе подтикнала към това.
— Дяволи, вампири, има ли наистина някаква разлика, метафорично казано? — Даниъл замълча и наклони глава. — Лорд Венджънс. Интересно е… да ви видя тук.
— Аз пък си мислех, че Анубиса те е убила във Вашингтон за това, което направи.
Устата на Даниъл се сви.
— Аз самият се оттеглих от битката, когато тя се появи. За щастие бях зад гърба й по онова време, макар че кой би могъл да каже какво зрение има богинята на нощта? Може би съм ти длъжник за смъртта й през онзи ден.
— Да, тогава смятам, че сме квит. Откъде се взе този кръвопиец… ъъ, не се обиждай? И видя ли покрай теб да минава вещица?
Даниъл посочи към алеята.
— Той караше кола, която паркира точно зад редицата от дървета и след това дойде тук, предполагам за да помогне на този. Не видях жена, нито усетих пулса на някой друг, освен на вас тримата — вече двамата.
Вен погледна надолу към Ерин, която най-накрая се събуждаше, слава на Посейдон. Той отчаяно искаше да я вдигне от земята, но не можеше да се довери особено много на вампир — дори и на този, който може би току-що бе спасил живота му. Вероятно, изобщо не можеше да му се довери.
— Какво става, Даниъл? Защо преследват Ерин? Защо си тук?
Вампирът присви очи и погледна към Ерин по начин, който се стори твърде загрижен според Вен. Примитивен, покровителствен инстинкт, се надигна вътре в него, премина през тялото му и стегна мускулите му.
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш веднага. Тук съм, за да направя съюз с Ерин и нейното сборище и няма да търпя никаква намеса в това. — Той се приближи с една крачка до Даниъл, взирайки се право в очите му. — Само да знаеш.
— Само да знаеш — повтори подигравателно вампира, очевидно без да изпитва ни най-малка уплаха, — че аз също се опитвам да защитя Ерин. Той я иска и няма да спре, докато не я получи.
Главата на Даниъл се наклони настрани, сякаш чуваше звуци, които бяха извън обхвата на Вен.