Калигула се обърна с лице към новодошлия, а натискът, който държеше Куин на място намаля, позволявайки й да повдигне глава и да види кой иска да си играе на „пресуши бунтовника“ този път.
Само че това беше Даниъл. И това да го види й даде най-опасното оръжие — надежда.
Тунелът
Вен благодари мислено на Посейдон, че рубинът беше намалил звънтенето и продължи да води по пътя, като постоянно се удряше силно в стените и му се искаше да има нощното зрение на шейпшифтърите. Не че гореше от желание да се покрие с козина, само за да е способен да вижда по-добре в тъмни места, но би било хубаво да не фраска проклетата си глава в тъпите стени всяка шибана минута.
— Вен? — шепотът на Ерин долетя от тъмнината. — Искаш ли малко светлина?
Той си удари мислено плесница, че не се бе сетил за това по-рано.
— Да, би било хубаво. Няма да е излишна малко магьосническа светлина, за да освети пътя. Можеш ли да призовеш кълбо с размерите на малко джобно фенерче?
Тя въздъхна.
— Ще трябва да си поговорим за всичките тези погрешни мнения, които изглежда имаш за магьосниците в някои отношения, осъзнаваш това, нали?
— Прибави го към списъка — измърмори той.
Зад него проблесна нещо и след миг светлинно кълбо с размерите на юмрук се втурна през въздуха над рамото му, докато не заплува на около пет крачки пред него.
— Благодаря, Ерин. Това помага много. Главата ми нямаше да понесе повече самонанесени удари.
— Колко далеч стигнахме — попита тя.
— Изминали сме хиляда шестстотин и четири стъпки — отговори автоматично той.
— Броиш стъпките?
— Добре е да се знае посоката и дължината на всеки път за бягство.
Следващите няколко стъпки бяха изминати в мълчание.
— Да, това е добър довод. Може да ти преподам урок по „вещерство“, а ти ще ме научиш на някой и друг воински трик.
Той кимна, мрачно развеселен.
— Добре. Добави го…
— Към списъка — довърши тя вместо него. — Очертава се това да бъде голям списък.
— Устройва ме, тъй като смятам да… — Слаб стържещ звук го извести за заплахата, преди очите му да могат да видят източника. — Ерин, щит!
Вен присви колене в готовност за атака и вдигна меча си. Стърженето се превърна в плъзгане на нокти по скала и идваше от горе.
— Имаме си компания и предполагам, че е вампир — извика той. — Пази се откъм тавана.
Съскащият звук и отвратителната миризма, наподобяваща тази на мръсен въздух, излизащ изпод гума, бяха единственото предупреждение, преди двамата вампири да го нападнат отгоре. Той се завъртя и заби меча си във врата на единия от тях, докато другият стовари странично юмрук в главата му и накара бедния му изстрадал череп да отскочи и да се удари отново в другата стена.
Той изруга цветисто на атлантски, докато замахваше с меча си и с едно рязко ефективно движение отдели главата на вампир номер едно от тялото му. Вампир номер две изсъска при гледката и скочи към Вен. Воинът вдигна меча си нагоре в готовност, но преди дори да успее да стигне до него, мълния от пращяща енергия удари кръвопиеца точно в средата на челото. Сребристосиният енергиен изстрел мина през всичките крайници и черепа на вампира, осветявайки го отвътре като ексцентричен, анатомично симетричен експонат на модерното изкуство. „Кръвопийци“ от Деймиън Хърст.
После избухна в димяща купчина слуз и Вен едва успя да отскочи назад навреме, за да избегне лепкавата гадост от разложилия се вампир.
— Хей! Ако имаш намерение да използваш Стихийна магия, за да взривяваш вампири, съм напълно съгласен с този план. Но поне дай шанс на човек да се разкара от огневата линия, така да се каже — заяви той и се обърна да погледне Ерин.
Тя стоеше с отворена уста и с все още вдигнати ръце. Когато той я погледна, Ерин бавно примигна и чак тогава свали ръце.
— Какво? Това беше… о, уау. Уау. Какво се случи току-що? Аз ли го направих наистина? Нямам представа…
Когато гласът й затихна, той погледна по-надалеч, надолу към смаляващия се тунел, за да види дали по петите на приятелчетата си не идват още вампири или пък няколко шейпшифтъри. Невероятно, но нейната магьосническа светлина, все още се носеше във въздуха.