Слушателят остана с безизразно лице, което до известна степен бе постижение, предвид обстоятелствата. Точно така. Може би Холивуд щеше да бъде по-добра цел, като се има предвид усета му за драма.
— Но знаел ли е някога светът това име? Или просто искате да чуете отново името, което са ви дали войниците като дете? Да гърми от безбройните телевизионни екрани, да отеква по улиците? — Той направи пауза и напук на желанието му да остане безстрастен, челюстите му се стиснаха преди да продължи: — Не е ли Калигула името, което искате да направите отново известно?
Най-страшният и презрян император в историята на Римската империя се усмихна и дългите му зъби проблеснаха.
— И така да е какво? Това е мое рождено право. — Той обърна поглед към слушателя, който все още стоеше в сянка, близо до стената на пещерата. — Разбира се, ти знаеш, че не ти вярвам, Дракос.
Най-новият генерал на Калигула най-сетне срещна погледа на новооткрития си… господар.
— Така и трябва да бъде. Моят първи съвет към вас е: никога не се доверявайте на никого.
Дворецът на принц Конлан, Атлантида
— Това не ми харесва — каза Джъстис, докато крачеше по мраморния под във военната зала на Конлан. Вен наблюдаваше как воинът, чийто меч както винаги бе в ножницата на гърба му, кръстосваше дължината на стаята с големите си крачки. Джъстис сновеше без да спира, откакто бяха започнали събранието преди около десетина минути.
След като се срещна насаме с Вен, Конлан извика своите воини на съвещание, за да обсъдят заплахата от Калигула, увеличаващата се активност на вампирите в района на Сиатъл, и онова, което по дяволите, бе направила Ерин Конърс на брат му.
Вен издиша. Да се каже, че е обезсърчен, не бе достатъчно. Той обаче не се помръдна от мястото си и продължи да стои облегнат на стената срещу входната врата на залата. Застанал между всяка възможна заплаха и брат му, както повеляваше дългът и правото му като Отмъщението на краля.
Не че Конлан не можеше да се грижи за себе си. Вен погледна към по-големия си брат, наследник на трона. Конлан приличаше толкова много на него, освен може би, че бе около три-четири сантиметра по-нисък. Принцът седеше на обичайното си място около голямата кръгла дървена маса, облегнат в стола си и наблюдаваше стаята, без да казва нищо.
Вен най-накрая отговори на риторичния коментар на Джъстис, просто за да намали напрежението в стаята.
— Ти не харесваш нищо, Джъстис. Нещо против да поясниш?
Джъстис спря да обикаля и когато се обърна, за да се изправи пред Вен, дългата му до кръста синя плитка се развя зад него.
— Не се подигравай на опасенията ми, лорд Венджънс. Знаеш много добре, че инстинктите ми са спасявали кралския ти задник неведнъж.
Това бе самата истина, така че Вен не можа да изпита раздразнение.
— И какво? Нима не съм ти върнал услугата стократно през вековете. — Той огледа залата и останалите от елитните защитници на Конлан — Седемте, които бяха споделили повече битки с него, отколкото можеше да преброи.
Бренан, безстрастен, както винаги, неспособен да чувства, откакто бе прокълнат. Той и Алексий се бяха върнали в Атлантида малко преди Вен. Алексий бе мрачен и не се усмихваше. Нещо бе умряло в този воин, когато Анубиса го бе пленила. Сега той се усмихваше само след като убиеше нещо. Вен все още не знаеше до каква степен се бе възстановил Алексий от дивото състояние, в което го бяха намерили. Вампирската богиня имаше майсторски умения, щом ставаше дума за изтезания.
По дяволите, беше чудесно, че тя е мъртва.
Очите на Кристоф блестяха с едва обуздана сила. Той може би бе най-неуравновесеният от всички тях. До него стоеше Денал, най-младият по възраст, но воин, който бе умрял и се бе върнал към живота заради смъртната саможертва на Райли. Неговите двеста двадесет и няколко години тежаха на хлапака, повече от всякога.
И отсъстващият им другар — Бастиян — който все още бе във Флорида, където сформираше съюз с шейпшифтърите. И където между другото бе създал свой собствен съюз, сливайки душата си с тази на шейпшъфтър-пантера, в която се беше влюбил, ако можеше да се вярва на историята на Денал. Но по този въпрос Вен следваше максимата „ще повярвам, когато го видя с очите си“.
Алексий заговори и откъсна Вен от мислите му.
— Наистина ли искаме да губим времето си в сравняване на резките по мечовете си, лорд Джъстис? — той стоеше до прозореца, а белязаната страна на лицето му се извърна към стената, далеч от погледите им.