Конлан вдигна ръка и Джъстис спря, преди да изкрещи отговора, което напрегна мускулите му. Воинът бе проклет, колкото Кристоф. Джъстис имаше толкова голямо его, че някой просто трябваше да го понатупа в близко бъдеще. Вероятно по-скоро, отколкото се очакваше. Вен се надяваше да бъде наоколо, за да види това.
Освен ако той самият не беше този, който да го направи. Може би дори щеше да се пробва едновременно с Джъстис и Кристоф, само за да освободи малко напрежението.
— На мен това също не ми харесва — каза Конлан с равен глас. — Вен е мой брат и по някаква странна причина, моята бъдеща кралица изглежда е развила известна сестринска привързаност към него.
Денал се засмя.
— Тя е толкова мила, че обича всички, господарю. Дори харесва Кристоф.
Последният изръмжа към по-младия воин и протегна ръка, за да го плесне зад врата, но Денал се наведе и ухили.
Устните на Конлан се извиха в подобие на усмивка, но лицето му остана мрачно.
— Независимо какви са причините, Райли би предпочела Вен да остане в Атлантида и да бъде близо, докато тя… се изправя пред тези трудности. Въпреки това, тя е воин по душа и осъзнава, че ние трябва да продължим мисията ни за защита на човечеството. Ние, воините на Посейдон, не можем да направим друго.
През стаята премина смразяваща хладина и повечето воини, които стояха около масата, неволно отстъпиха крачка назад. След близо три века като върховен жрец, сигналът за влизането на Аларик беше непогрешим за всички тях. Той носеше силата на Посейдон, дори когато бе безформен като въздуха и невидим като дъха. Бренан, който бе облегнат на стола до този на Конлан, се поклони леко и се отдалечи към собственото си място.
Аларик се материализира в рамките на няколко удара на сърцето — в един момент студеният хлад се спусна заплашително като смъртоносен шепот по гръбначния стълб на Вен, в следващия Аларик застана пред тях, а ръцете му бяха сключени около инкрустираните с изумруди дръжки на кинжалите му. Той бе облечен изцяло в черно, както винаги, като някакъв атлантски ангел на смъртта.
Върховният жрец огледа стаята, сякаш за няколко секунди претегляше и измерваше калибъра на мъжете в нея. Погледът му накрая — и най-дълго — се спря върху Вен.
— Твоята вещица е певица на скъпоценните камъни — каза той преди грациозно да се отпусне на стола си.
Разбира се, той бе символ на магията на Посейдон, създаден от плът или поне така бе според традицията, мислеше си Вен, с мрачна развеселеност.
Ако искаше да изтръгне сърцето от гърдите ми, докато все още бие, вероятно щеше да го направи също толкова грациозно.
Образът за смъртта на вампира Барабас, причинена от деликатните ръце на Анубиса, изплува в паметта му за секунда, но той го прогони от съзнанието си.
Изведнъж думите на Аларик го изтръгнаха от спомените му.
— Какво? Мислех, че певците на скъпоценни камъни са мит. И каквото и, по дяволите, да е тя, не е моя вещица.
— Мит? Като този за акнаша’ан? — попита Аларик със сух глас.
— Уау, църковен плъх, да не би току-що да се пошегува? — повдигна вежди Вен. Той не беше чувал дори и намек от привичния сух като Мъртво море хумор на жреца, откакто Аларик бе срещнал за първи път сестрата на Райли, Куин.
— Не намирам нищо смешно във факта, че древните митове изскачат от страниците на нашите свитъци — отвърна Аларик, а очите му светеха със зелен смарагдов пламък и предупреждаваха за раздразнението му. — Първо, открихме Райли и Куин. Две акнаши. Емоционални емпати, излезли направо от легендите, изгубени във водите на времето. Сега Вен описва човешка вещица, която резонира с лиричната сила на певица на скъпоценни камъни. Кой знае какво ще се случи следващия път?
— Гласувам за Феята на зъбките — каза провлачено Вен. — Или може би яздене на еднорог.
— Какво е Фея на зъбките? — Попита Денал, веждите му се сключиха, напомняйки на Вен момчето, което толкова често го бе изкарвало извън нерви с безкрайните си въпроси.
Вен изсумтя, но преди да успее да обясни — добре де, да се присмее — Бренан проговори:
— Ако жената…
— Ерин — прекъсна го Вен, необяснимо раздразнен. — Нейното име е Ерин Конърс. Не „жената“, не „вещицата“, а Ерин. Тя е красива и е достатъчно смела, за да се съюзи доброволно с нас срещу Калигула, така че най-малкото, което заслужава, е да използваме името й. — Той удари пода с върха на ботуша си. — Както и да е, не знаем, дали тя със сигурност е певица на скъпоценни камъни. По дяволите, може да съм чул айпода й.