Но победителите трябваше да бъдат в баланс с губещите, а магията винаги имаше цена. Вселената на силата бе игра с нулев резултат. Тя не се съмняваше, че в основата на мозъка й се бе стаила мигрена и само чакаше да помръдне дори на сантиметър. Но все пак рискува и леко завъртя глава, за да види кой кара като побъркан.
— Вен — прошепна тя. — Успяхме ли?
Един мускул на челюстта му трепна.
— Да, успяхме. Въпреки, че ти рискува живота си по време на шибания процес.
Овладяната ярост в гласа му я сепна и шиповете в главата й затанцуваха убийствена жега.
— Ругатните са последното средство на необразованите — най-накрая отвърна тя.
Той избухна в смях.
— Това ли е? Това ли всичко, което можеш да измислиш? Рискува живота си, за да хвърлиш магически щит върху бомба и ме критикуваш, че ругая?
Той имаше право. Тя погледна през прозореца към междущатския път, по който се движиха с бясна скорост. Неделя сутрин бе единственото време, в което някой можеше да кара бързо по магистрала номер 5.
— Защо на север? — попита тя.
— Някой луд, зъл и смъртоносен ни откри. Трябваше да се разкараме от мястото преди да пуснат още една ши… скапана бомба по нас. Искам да те заведа в Атлантида, но портала понякога може да бъде… трудно достъпен. Отправили сме се към друга тайна квартира, за да може да си починеш преди да направим опит.
Фактът, че той се опита да обуздае ругаенето си в подобна ситуация, я накара да се усмихне. Но това, че го правеше заради нея, я накара да бъде предпазлива.
— Съжалявам, че си се притеснявал за мен, Вен. Но аз винаги съм била най-умелата в цялото ни сборище що се отнася до защитата; веднъж хвърлих временен щит за около час върху хиляди хора на един благотворителен концерт, когато неочаквано заваля. В действителност не изглеждаше много по-различно от това да хвърля щит върху бомба.
Настъпи продължителна тишина, но тя забеляза как големите му ръце стискат волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Когато най-накрая Вен проговори, гласът му бе груб и неестествен, вероятно от усилието да не й се разкрещи.
— Шегуваш ли се с мен? Не си мислила, че да удържиш взрив на бомба ще е много по-различно от това да удържиш няколко капки дъжд? Да не си пълна идиотка?
Да, помисли си тя. Да, сигурно. Защото погледнах към теб, а след това към бомбата и просто отказах да те оставя да умреш.
Гордостта не й позволи да каже тези думи. Гневът не я остави да замълчи.
— Чуй ме, атланте. Аз притежавам сила. Не съм най-могъщата вещица в света, но имам сила. Стихийната магия избира само най-силните. Не ме подценявай.
— Няма да имам шанс да те подценя, ако си мъртва, Ерин. Ако някога… — той млъкна и издиша дълбоко. — Ако още веднъж опиташ нещо такова, ще те заключа в някоя стая и ще те напляскам.
— Как смееш…
— Ерин — прекъсна я той. — Не искам да гледам как умираш.
Разтърсена от чувството в гласа му, тя се обърна, за да погледне лицето му, но той не откъсваше очи от пътя.
— Почини си, Ерин. Ще пътуваме още един час.
— Но…
— Почини си. Изтощена си. Може да ми зададеш всички въпроси, които желаеш след като стигнем. Сега си в безопасност. Почини си.
Той пусна стереото и нещо оживено и класическо изпълни въздуха. Още една изненада. Очакваше някаква хард рок, метъл или пънк музика от мрачния воин. Тя се отпусна изморено и се облегна назад в кожената седалка. Докато очите й започнаха да се затварят, тя го чу да прочиства гърло.
— И Ерин? Благодаря ти. Действията ти спасиха мъже, които ценя като братя. Въпреки, че не бих рискувал твоя живот заради нашите, знай, че оценявам помощта ти повече, отколкото мога да се отплатя.
Гърлото й се сви и сълзи опариха очите й.
— Как е официалният израз за „Пак заповядай“? — попита тя и се усмихна леко.
Той най-после погледна право в нея и топлината на погледа му се разпростря надълбоко в тялото й, достигайки до нещо, което бе заключила преди много години. Пленена от погледа му, Ерин не можеше да говори, нито да мисли. Не можеше да диша. Най-накрая той премести очи от нея обратно към пътя.
— Почини си, Ерин. Все още си изтощена от призоваването на тази могъща сила — каза той с дрезгав глас.