Мрачна и извратена молитва за изкупление, което никога няма да може да се намери.
— Анубиса.
Дракос коленичи на земята и сведе глава докато не докосна пръстта. Калигула остана прав, предизвикателно подлагайки на тест себе си и силата си срещу ненадминатата по сила богиня на нощта.
Анубиса се спусна към тях от високата тъмна част на пещерата. Черната й, дълга до бедрата коса блестеше така, сякаш безброй невидими звезди галеха къдриците й. Белите копринени поли на роклята й, незасегнати от гравитацията или от скоростта на спускането й, се виеха скромно около глезените й. Когато доближи Калигула, напрежението в главата му се засили толкова, че той си помисли, че очите му ще изскочат от орбитите си.
— Наистина ли си готов да жертваш очите си само заради едно жалко предизвикателство? — гласът й цвърчеше по него като киселина и по кожата на ръцете и лицето му се надигнаха мехури. Напрежението в главата му стана непоносимо и той падна на колене зад генерала си.
Смехът й заби иглички в мозъка му, а напрежението продължаваше да се засилва.
— Предаваш се толкова бързо, Калигула? Разочарована съм. Очаквах много повече от най-покварения владетел на Римската империя. Какво се твърдеше, че си казал? Че ти се иска римският народ да има една-единствена шия? — Тя пристъпи по-близо до мястото, където Калигула се бе свил на земята до Дракос. — Изключително подходящо или може би пророческо, не мислиш ли?
Налягането в главата му се увеличи, той стисна зъби и заби пръсти в земята в напразен опит да спре вика си. Но напрежението се увеличаваше и увеличаваше… очите му със сигурност щяха да изскочат от болезнените викове, кънтящи в главата му. Калигула получи внезапно, ужасяващо видение, как очите му се търкалят по земята и най-после се предаде и извика.
Пожертва две хилядолетия на гордост и извика дълго и силно.
Той извика, а тя се разсмя.
И смехът й надигна рояк, черен като древна чума, гърчещи се безцветни личинки, които заизлизаха от земята под него и запълзяха по тялото му. Напрежението в главата му спадна, но той вече не се притесняваше за очите си. Калигула се претърколи на земята и притисна длани към лицето си, за да го предпази от буболечките, които пируваха с гниещите трупове.
Знаеше, че няма смисъл да се опитва да избяга.
Тя продължаваше да се смее.
— Разочароваш ме, но пък ме забавляваш. Тъй като много малко неща ме радват напоследък, след като тези проклети атланти ме подмамиха да убия Барабас, ще те оставя да живееш — каза тя. Приливът на облекчение, който премина през него бе толкова силен, че той почти пропусна следващите й думи. — Искам малкия брат на Конлан — прошепна тя, прокарвайки един дълъг пръст по бузата си. — Ще взема Отмъщението на краля за себе си.
Калигула седна, принуждавайки се да не се върти, докато личинките пълзяха по тялото му. Това е само илюзия, това е само илюзия, това е само илюзия — повтаряше си той.
Тогава те пропълзяха в устата му.
Анубиса се разсмя отново на звука от разкъсващите душата му викове, плесна с ръце и личинките изчезнаха.
Отне му известно време, за да спре да пищи.
— Бях чула, че личинките са твоя лична… слабост — прошепна тя.
Той повдигна очи и се осмели да погледне лицето й, за първи път след пристигането й, знаейки, че не бива да го прави. Но не можеше да устои. Като всеки жалък човек, той незабавно потъна в съблазнителните пламъци на червените й очи, които блестяха като порочни скъпоценности върху бледото й лице. Такава пищна красота бе ужасна, когато се намираше върху лицето на болезнена смърт.
Анубиса го отблъсна с единия си, обут в изтънчена обувка, крак и го събори. Той падна върху Дракос, който продължаваше да стене тихо на земята и най-после привлече вниманието на богинята на вампирите.
— Скъпи Дракос, това ти ли си? Къде беше, когато Барабас се нуждаеше от теб? — попита тя и в гласа й звънна несигурност, каквато Калигула чуваше за първи път. Но тя изчезна толкова бързо, че той се убеди, че е сбъркал. Не смееше да мисли за това от страх, че тя ще разбере по някакъв начин и ще накара личинките да се върнат.
— Ти или си ненадежден, или си предател, генерал Дракос — изсъска тя и удари свилия се вампир с крака си. Той се извиси на около метър във въздуха и падна върху острите камъни до стената на пещерата, а след това остана да лежи там, неподвижен и мълчалив.