— Направих това, което трябваше и бих го сторила отново. Беше самозащита и аз предпазвах Вен, защото дори и да бе убил всеки един от онези шейпшифтъри, тя щеше също да го убие. Но не ме карай да решавам кой заслужава да живее. Това е въпрос за богинята.
Куин се обърна с лице към огъня.
— Може би. Или може би твоята богиня и моят бог ни дадоха силата да ги победим като отговор на въпроса. Така или иначе, аз отказвам да позволя това да продължава повече. Не мога просто да си стоя и да се преструвам, че не забелязвам как вампирите вземат контрол над политическото ни ръководство, гласувайки закон след закон в полза на неживите. Не мога да понеса и да оставя групи от свирепи шейпшифтъри да убиват хора, които са попаднали в териториалните им борби.
Вълна от безнадеждно отчаяние заля Ерин.
— Можем ли да променим нещо, Куин? Наистина ли вярваш, че усилията ти имат смисъл? Чувствам се така, сякаш всички ние играем карнавална игра за гиганти. Знаеш ли тази игра, при която удряш пластмасови лалугери с дървен чук, докато изкачат от дупките? Без значение колко много си ударила, продължават да излизат още и още?
По лицето на Куин мина сянка на усмивка.
— Да, играла съм тази игра. Преди, когато имах време за неща като улични панаири и карнавали. Струва ми се, че е било преди векове.
— Е, вампирите с планове да вземат контрол над човешката раса и да ни третират като овце, злите шейпшифтъри, все повечето вещици, които се обръщат към мрака — те са лалугерите. Те са навсякъде и всичко това все повече прилича на една безкрайна игра, където шансовете за успех са обърнати срещу нас — заяви Ерин.
— Това, което извърши тази вечер, не беше безполезно или безсмислено. Не беше и грешно, независимо от това какво би казал законът. Законодателството не върши това, което е нужно, за да се отстрани тази заплаха. И докато не премахнем вампирската конспирация, никога няма да го направи. Защото те са тези, които пишат законите и всеки, който не е съгласен, изчезва удобно. — Куин бутна още една цепеница в огъня. — Трябва да съхраним вярата си, Ерин.
— Не знам. Аз…
Куин удари юмрук в дланта си.
— Спри! Нямаш време да се самосъжаляваш. Трябваш ми силна, за да намериш този рубин и да спасиш сестра ми. Райли е единственото хубаво нещо, което остана в живота ми и ако тя и бебето… — Куин поклати глава и сълзите се стекоха по лицето й.
Гняв и решителност, в равни количества, профучаха през Ерин и изпратиха стоманени тръпки по гръбнака й.
— Не съжалявам себе си, Куин, повярвай ми. Не знам дали въобще ще разбереш какво означава това, но тази вечер канализирах Стихийна магия без никакъв проблем. Пеенето на скъпоценните камъни изглежда е увеличило силите ми неимоверно. Изведнъж не съм толкова притеснена за закона на сборището, който всъщност повелява да не призовавам Стихийна магия. Така че защо не изясним точно как ще намерим „Сърцето на нереидата“ на сутринта?
Куин се загледа в нея за един дълъг миг, след това се засмя и се изправи.
— Знаех си, още когато тръшна момчетата на задниците им, че ще те харесам.
— Аз също.
Щабът на Светлинния кръг
Джъстис стоеше на ръба на щита, до Аларик, с високо вдигнат меч. Кристоф застана от другата страна на жреца, а най-силните шейпшифтъри се разположиха от двете им страни. Дженай беше доста по-назад, защитавана от няколко мъже, докато удържаше щита.
— Сега! — Аларик отсече командата и щитът изчезна. Той, Джъстис и Кристоф пристъпиха напред и щита се възстанови с трептене почти веднага след тях. Няколко вампири, които тъкмо се бяха хвърлили срещу щита, успяха да минат през него, но Джъстис беше безжалостно доволен да види как шифтърите ги разкъсаха на парчета.
— Ще разговаряме ли, императоре? — извика Аларик.
Джъстис не можеше да повярва, че той показва уважение към титлата на този звяр, но това вероятно беше някакъв стратегически ход.
Вампирите бяха пословично горди, а Аларик и Конлан почти можеха да се мерят с бащата на Джъстис по отношение на смелата и разумна стратегия. Той се изплю на земята при мисълта за баща му, след това прогони горчивите спомени от ума си и се съсредоточи върху настоящето.
Калигула се спусна от дърветата, следван от Даниъл. Дракос. Трябваше да помни да го нарича Дракос или веселбата щеше да свърши.