— Не виждам никой, но това не означава нищо. Всеки шейпшифтър, който цени кожата си, ще се е скрил сред дърветата и няма да стои на открито.
Той спря и се върна до вратата, после я погледна за един дълъг миг и изръмжа поток от гневни думи. Тя може и да не знаеше езика, но беше доста лесно да отгатне смисъла.
— Вен, престани да ругаеш като ранена мечка и ми кажи какво става в петстотин годишната ти глава — каза тя, като се опитваше да се усмихне.
— Все още не съм на петстотин години и не е много вероятно да ги достигна с това темпо — промърмори той. — Виж, Ерин, не съм сигурен, че мога да го направя.
— Да направиш какво?
— Да ти позволя да рискуваш живота си. Защо не ми кажеш как мога да намеря този рубин и просто не заведеш малкия си, сладък задник обратно в Сиатъл, при твоите хора?
Устата й се отвори още на „да ти позволя“.
— Извинявай?
Той премигна.
— За какво се извиняваш? Няма нищо, за което да се извиняваш.
— Знам, че няма за какво да се извинявам, ти… ти… арогантен атлантски тъпанар! Извинявай, е друг начин да кажеш „моля“. Или — по-красноречиво — за какво по дяволите мислиш, че говориш?
— Разбирам, че си ми ядосана, но…
Тя приключи с връзването на ботушите си и стана.
— Две думи. „Позволявам ти“. Проумей го.
Когато тя рязко дръпна палтото си, той прекоси стаята, хвана я за кръста и я повдигна така, че да се изравнят на височина.
— Това е моят избор, певице на скъпоценни камъни — каза той, като натъртваше на всяка дума. — Мога да те поведа към почти самоубийствения опит да се открие безценен, магически рубин, който по всичко изглежда, че е скрит някъде насред основната база на Калигула.
— Пусни ме долу. Веднага.
— Добре! — Той я погледна кръвнишки, но я пусна обратно на пода, след което я бутна, докато гърбът й удари стената.
— Втори избор — продължи той, присви очи и един мускул заигра на челюстта му. — Мога да те изведа оттук на безопасно място и да се опитам да открия рубина без теб.
— Което е лудост, Вен. Мари ми каза, че ще е нужен певец на скъпоценни камъни, за да открие „Сърцето на нереидата“. Да не мислиш, че той просто лежи някъде на земята и пее „Поеми по този път към безценния рубин от Атлантида“? — Тя постави длани върху гърдите му и го бутна, но беше все едно да блъскаш по стена.
— Правилно. Така че другият ми избор е да те защитя и да забравя за рубина, а Райли и бебето вероятно ще умрат.
Суровите думи затрептяха във въздуха между тях за няколко секунди. После тя постави ръце на лицето му.
— Това е избор, който никой мъж не трябва да прави, Вен. Особено воин, който живее, за да защитава другите. Но трябва да ме чуеш. Това не е твой избор. А решение, което аз трябва да взема и вече съм го сторила. Надявам се Джак и Куин да са добре, където и да са, но точно сега не можем да се притесняваме за тях. Трябва да намерим рубина и ако можем да унищожим Калигула докато го правим, ще бъде още по-добре. Ако не, можем да се върнем по-късно за него.
Тя повдигна глава и го целуна нежно по устата.
— Това е моят избор, Вен. Всичко, което искам, е да го уважиш и да ми помогнеш.
Той обви ръка около задната част на врата й и наведе глава, за да я целуне толкова свирепо, че тя беше неспособна да направи нещо друго, освен да увисне на раменете му и да го целуне на свой ред.
Когато тя напълно остана без дъх и се разтрепери, той най-накрая спря, като отпусна чело върху нейното и изстена леко.
— Безмозъчна и забравима — промърмори той. — Каква глупост.
— Хей! По-добре тези думи да не се отнасят за мен — заплаши го тя.
Той отстъпи назад и тържествено се поклони.
— О, не, милейди. Повярвай ми, никой не може да направи грешката да те сметне нито за безмозъчна, нито за забравима. Всъщност, ти си най-смелата, най-красивата и най-незабравимата жена, която някога съм познавал.
Тя трябваше да изчака няколко секунди, докато сърцето й да спре да се вълнува, преди да успее да отговори:
— Благодаря. Аз… благодаря. И аз се чувствам по същия начин относно теб. Добре де, без частта с жената.
Той се ухили.
— Харесвам твоите женски части.
Тя го заразглежда внимателно, внезапно осъзнала какво точно правеше той.