— Не действа, Вен. Не можеш да ме разсееш от това. Трябва да тръгваме и трябва да го направим сега.
Цялото чувство за хумор изчезна от лицето му и твърдостта в очите му щеше да я ужаси, ако не го познаваше. Ако не беше виждала в душата му. Ако не беше виждала мрака, който той вярваше, че го определя… и смелостта, която наистина го правеше.
Ерин го наблюдаваше, докато той правеше последните няколко приготовления, от които се нуждаеха и внимателно загасяше останалите въглени от огъня с вода, която небрежно беше събрал от разредения въздух. Очакването и тревогата се бореха в нея, докато в стомаха й се надигаше гадене.
— Кажи ми, че ще успеем, Вен. Дори да не го вярваш, кажи ми че ще успеем.
Той спря да прави това, което вършеше и срещна погледа й. Неговият беше свирепо непоколебим и съвършено искрен.
— Ще успеем, Ерин. Разчитай на това.
Вен се отправи към вратата и тя застана на мястото зад него, чувствайки как възлите в стомаха й някак се отпуснаха. Нямаше никакъв смисъл — поне не и логичен такъв — но някак се беше успокоила.
— Добре, след като притежаваш петстотингодишен опит, предполагам че трябва да приема думата ти за чиста монета — каза тя, опитвайки се да се пошегува. — Знаеш ли, мисля че съм го казвала и преди, но осъзнаваш, че си прекалено стар за мен, нали? Вероятно трябва да поговорим в даден момент за това.
Той се усмихна кратко, след което лицето му се отново придоби суровите си черти.
— Прибави го към списъка.
Докато излизаха извън хижата в студената и слънчева утрин, Вен беше с извадени и готови оръжия, а Ерин хвърли последен поглед на стаята.
— Моля те, Богиньо, нека да имаме време да напишем този списък — прошепна тя, без да знае докато изговаряше думите, дали изрича безнадеждно желание или молитва.
Джъстис започна да идва в съзнание и осъзна, че е носен за ръце и крака, с лицето надолу, по неравната земя на спускащата се надолу пътека. Неговите похитители не издаваха никакъв звук, с изключение на острото поемане на въздух и звънтенето от токовете на ботушите по камъка.
Той потисна нуждата да отвори очи и не даде никакъв знак, че се е събудил от наркотика, който стреличките бяха натъпкали в системата му. Отровата беше силна, но неговата имунна система беше непроницаема за почти всички опасни вещества и несъмнено се възстановяваше от ефектите. Но отличителните качества на здравето на атлантите и възстановителните им сили не бяха широко известни, и той разчиташе, че нападателите ще вярват, че е в безсъзнание за още известно време.
Бавно и съвсем малко повдигна единия си клепач и не видя нищо друго, освен тъмнина. Преброи на ум цели тридесет секунди преди да отвори още малко окото си, и все още не виждаше нищо друго. Вампирите и шейпшифтърите имаха нощно зрение, което беше по-добро от неговото, така че те безспорно не се нуждаеха от светлина.
Докато продължаваха спускането, той обмисляше възможностите. Не беше напълно сигурен, че ефектът на отровата е изчезнал напълно, за да успее да се трансформира в мъгла, или поне да е способен да му въздейства преди да успеят да го прободат с друга стреличка.
Буден и симулиращ безсъзнание, той имаше временно преимущество. Реши да остане така, както е, докато може да установи какво се е случило на Куин и Джак. Внимателно, за да не издаде никакъв знак, че се е събудил, започна да брои стъпки. Винаги беше добра тактика за оцеляване да се знае посоката и продължителността на всеки маршрут за изход.
Точно триста тридесет и седем стъпки по-късно, силата на светлината върху затворените му клепачи се промени. Вместо постоянно черно, се появи червеникава светлина. Джъстис отново внимателно повдигна единият си клепач, достатъчно, за да види, че вече не вървяха в пълна тъмнина. От позицията си с обърнато надолу лице, можеше да види блещукаща червеникаво-жълта светлина, която се отразяваше в малки локви вода на земята. Накъдето и да се бяха запътили, там имаше светлина от огън или от факли. Така или иначе той най-накрая щеше да е способен да види в какво се беше забъркал. Не можеше да погледне достатъчно нагоре, за да види дали някой от мъжете, които следваха неговите пазачи, държаха Куин, но виждаше краката на няколко от тях, които вървяха в плътно прибрана група. Един от тях се препъна и дълга раирана опашка в оранжево и бяло се залюля свободно, като плесна мъжа право в слабините, предизвиквайки гневен вой.
Браво, Джак.
— Дръжте го здраво, вие там — озъби се мъжът отляво на Джъстис, който очевидно беше шейпшифтър. — Трябва да сме вълци за пример, докато не открием какво точно планира да прави онова копеле с тези шишенца от „Специалния К“.