Тя взе хартията от него и я проучи.
— Да, това означава, че трябва да изминем над четири хиляди метра и да намерим начин да преминем през друга вещерска магия.
Тя обърна ярките си сини очи, за да срещне погледа му и оголи зъби в смъртоносна усмивка, която щеше да накара всеки воин да се гордее. Със сигурност накара Вен да се гордее, дори когато страхът за нея го разкъсваше.
— Тогава можем да се присъединим към Джъстис за партито по ритане на вампирски задници.
Куин лежеше неподвижно в мрака, като бавно се опитваше да дойде в съзнание и се чудеше дали някой беше взел регистрационния номер на камиона, който беше минал през нея. Образът на юмрука на вампира, летящ към лицето й, проблесна в ума й и тя бързо се надигна.
Голяма грешка. Огромна.
Мозъчното сътресение вероятно подклаждаше гадене в тялото й и тя се наведе да изхвърли остатъка от вечерята си от предишната нощ върху каменния под. След като бунтуващият се стомах беше изхвърлил всичко, което имаше, тя изтърка устата си с трепереща ръка и й се прииска да имаше вода. В действителност й се искаше четка за зъби, а също и освежител за уста. Като е почнала, защо да не си пожелае повече?
Мисълта предизвика дрезгав смях в пресъхналите й устни и сякаш в отговор на звука, ужасно ярка светлина освети очите й.
— Ако не беше обърнала главата си в последната секунда, юмрукът ми щеше да вкара носа ти в черепа — каза неприятно познат глас иззад причиняващата главоболие светлина.
— Ами, никой не иска това, нали? Как изобщо ще успея да си издухам носа, без да ми се разхвърчи мозъка? — Беше доволна да чуе, че в гласа й звучи лека подигравка, вместо слаб ужас. Което, ако трябваше да бъде честна, беше най-точното описание на това как се чувстваше, като се има предвид, че я бяха лишили от оръжията й, може би бяха убили партньора й и факта, че беше с намалени способности.
Предположи, че Джак е бил прав. Понякога бунтовническият лидер беше момиче.
Светлината се снижи, така че не блестеше директно в очите й, и тя си пое облекчено дъх. Надигна се сухо гадене в гърлото й, а това определено не беше в списъка й с Десетте най-забавни начина за прекарване на свободното й време.
Но сега можеше да види лицето на вампира, и това не беше много по-добре. Той изглеждаше мъничко ядосан.
— Ако не беше нужна на Калигула за малката му демонстрация, аз самият щях да се погрижа за теб — изсъска той. — Но не се притеснявай, кучко. Все още мога да сложа ръцете си върху теб, когато той приключи. И ще се уверя, че ще викаш много дълго време.
При споменаване на Калигула, през ума й прелетяха стратегии, които обмисли и също толкова бързо отхвърли повечето от тях. Нямаше много какво да се направи, докато не намереше изход. За сега щеше да чака и да гледа. Но ако й се отдадеше и най-малкият шанс, щеше да танцува върху скъпоценния гроб на един много стар бивш римски император.
— Давай, зъбльо — каза тя, като се изправи на крака. — Да отиваме да се срещнем с голямото зло.
— Смели думи, като се има предвид, че може да послужат за надгробния ти надпис — изръмжа той.
Тя сви рамене и потрепери. Правилно. Никакво свиване на рамене, докато не бъде намерено и изпито голямо шише със супер силен парацетамол.
— По-добре е от „Тук лежи Фред. Мъртъв е отвред.“ — Тя отново се засмя, като имитираше хумор, който ни най-малко не чувстваше. — Или какво ще кажеш за „Тук е старият Джон. Отиде си без стон.“
Той изръмжа наистина гнусно проклятие и я удари между плешките, за да я бутне напред. Главоболието й взе палки за барабан и започна да изпълнява нещо с тежко биене точно зад очите й. Аеросмит може би.
— Боже. Вие мъртвите никога не сте имали чувство за хумор — измърмори тя и се запрепъва в посоката, която той беше посочил, с вирната брадичка и изправени рамене, докато се молеше Ерин някак си да намери начин да спаси Райли и бебето. Ако Куин можеше да й помогне, като играе на котка и мишка с вампир на две хиляди години, точно това щеше да направи, дори ако мисълта за това вледеняваше вените й.
Тя погледна към господин Нежив и Враждебен.
— Хей, грозният. Мислиш ли, че Калигула има някакъв „Тиленол“?
Пойнт съксес
След като Вен ги пренесе по планината със зашеметяваща скорост, той заблещука отново в телесна форма и сега стоеше смълчан, наблюдавайки я. Ерин намери защитеното място достатъчно бързо, но разчитането на магията беше много по-голямо предизвикателство. Тя ходеше напред-назад пред площ земя, която щеше да е неотличима от останалата за всеки немагьосник. Освен магията, само леко спадане в температурата на заобикалящия въздух я правеше различна. Нейният кехлибар пееше в предупреждение всеки път, когато пристъпеше прекалено близо до защитената зона, а когато използваше магията си, жега пареше кожата й.