Вен беше опитал с груба сила, въпреки нейното предупреждение и отскочи от ръба на невидимия магически щит.
— Това не е ли малко странно? Имам предвид, обикновеният турист няма ли някак си да забележи, когато падне на задника си заради невидима стена?
Ерин въздъхна и протегна ръка, за да му помогне да се изправи. Вен поклати глава и стана сам от земята, докато мрънкаше нещо за воин, мечове и ненормални магьосници. Тя предположи, че е по-добре да не го моли да повтаря това.
— Не става по този начин, Вен. Немагьосниците просто ще бъдат насочени подсъзнателно малко по-далеч от тази зона. Тя вероятно не е повече от един квадратен метър, така че няма да е забележимо. Особено след като магията се засилва с отклоняващо заклинание, така че те буквално няма да видят това петно или дори да разберат, че са били отклонени от тук.
— Правилно. Без да се обиждаш, но не се интересувам как работи заклинанието — каза той, като прободе щита с меча си и изруга, когато електрическа мълния удари ръката му през меча. — Всичко, което искам да знам, е, можеш ли да го премахнеш?
Тя фокусира цялата си концентрация върху защитния сложен модел, изпрати собствената си магия, за да се срещне с него и да развърже заплетените нишки сила. За всяка стъпка напред, която правеше, изглежда сякаш защитната магия я избутваше половин назад. Най-накрая се отдръпна уморено и погледна Вен.
— Ще призова Стихийна магия. Не мога да мина през защитата по друг начин.
— Направи го. Вече си доказала, че можеше да я контролираш — каза той. — Аз ще съм точно тук, с теб.
— Не е това, Вен. Просто вампирите и всеки който е част от тъмнината изглежда са способни да усетят Стихийната магия. С призоваването й, ще издам местоположението ни.
Той обърна тези тъмни, воински очи към нея.
— Мислех, че сме престанали да се притесняваме за това. Разрушаването на защитата може да изпрати някаква магическа аларма, според това, което знаем. И ако има само един вход за влизане, бъди сигурна, че той се охранява. Отдавна вече съм оставил всяка надежда за тихо проникване.
Той се наведе да остави меча си върху земята, после я награби и я целуна свирепо.
— Без значение какво ще се случи, запомни, че твоята душа се съедини с моята, Ерин Конърс. Нямам намерение да те оставя да ми избягаш толкова лесно.
— Същото се отнася и за вас, лорд Венджънс — прошепна тя. — Същото се отнася и за вас.
След тези думи, тя нежно се отдръпна от него и отвори ума и душата си, и силата на скъпоценните си камъни за Стихийната магия, оставяйки се на нейната мощ. Тя веднага отговори на повика й, увивайки се спираловидно в тялото й. Беше въпрос на секунди да премахне защитата, която сега й изглеждаше почти патетично проста. Когато и последната нишка от магията се скъса, унищожавайки изцяло защитата, земята се разтресе под краката им. Мощният звук от биеща камбана — или вероятно от рубина, който викаше певицата си — зазвънтя из земята и нагоре към въздуха през тъмен отвор, който бавно се появи в снега.
Този път дори Вен го чу, ако потресеният поглед, който й хвърли, беше някаква индикация.
— Това ли е „Сърцето на нереидата“?
— Мисля, че трябва да е то — каза Ерин, която откри, че й беше трудно да говори през песента на камъка, на рубина и на сърцето, които завладяваха сетивата й. — По-прекрасно е отколкото някога бих могла да си представя.
Той грабна меча си отново и го вдигна, след което се вгледа в тъмнината на отвора.
— Има стъпала, издълбани в скалата като каменна стълба и нещо, което изглежда като тунел, отклоняващ се от нея — докладва той.
Ерин просто му се усмихна, като се чувстваше пияна от чудото на чистата, нерафинирана сила, която се носеше из нея, обикаляше я и я обвиваше в топлината си.
Очите му се присвиха докато я наблюдаваше, но не каза нищо, само й подаде ръка. Тя постави собствената си длан в неговата и той я стисна за кратко, след което започнаха да се спускат в отвора. Рубинът продължаваше ясно да звънти за нея, за нея, само за нея.