Останалите хлапета го слушаха със зяпнала уста и Елбраян тайничко намигна на Пони. За негова изненада обаче, вместо да се усмихне, тя сбърчи чело.
Дали пък всичко това не бе нещо повече от невинна детска игра?
Глава 2
Истинска вяра
Облечени в плътни, кафяви плащаници с широки ръкави и големи качулки, спуснати ниско над лицата, те стояха един до друг, безмълвни и смирени, с поглед сведен към земята и превити рамене и макар да бяха скръстили ръце пред гърдите си, дебелият, кафяв плат ги скриваше чак до върха на пръстите.
— Благочестие, достойнство, бедност — напяваше носово старият абат Далбърт Маркварт, изправен на терасата, която се издигаше над главния вход на Сейнт Мер’Абел, най-знаменития манастир в цял Хонс-де-Беер.
Издигнат насред скалите, надвиснали над югоизточното крайбрежие, Сейнт Мер’Абел съществуваше вече почти хиляда години. Мрачен и достолепен, той постепенно се разрастваше, надстрояван от всяко ново поколение. Сивите му каменни стени като че ли се кореняха дълбоко в земните недра — не обикновена постройка, а зримо въплъщение на първичната им сила. Ниски кули увенчаваха всеки ъгъл на крепостната стена, а тесните прозорци недвусмислено говореха, че това е място, построено за размисъл и отбрана. Надземните нива бяха впечатляващи (само стената, която гледаше към морето, се простираше на протежение повече от миля), ала в действителност същинската част на манастира не можеше да се види отвън, тъй като се намираше дълбоко под повърхността. Прави, добре укрепени тунели тръгваха във всички посоки; на внушителна площ се разстилаха огромни подземни зали — повечето от тях бяха позадимени заради факлите, които не угасваха нито за миг, ала някои бяха осветени с магия. Тук живееха седемстотин монаси и още двеста слуги, много от които никога не излизаха навън, освен за съвсем кратко — най-често, за да отидат на пазар в село Сейнт Мер’Абел, разположено на около три мили от крайбрежието.
Двадесет и петимата послушници стояха един зад друг и тъй като бяха наредени по ръст, високият и едър Авелин Десбрис бе чак в края на редицата — пред него имаше двадесет и двама младежи, а зад него — само двама. Неспирният стон на вятъра, свирещ между многобройните скали, му пречеше да чува абата, ала това изобщо не го тревожеше. Беше мечтал за този ден през по-голямата част от двадесетгодишния си живот, беше възлагал всичките си надежди и очаквания на Ордена на Сейнт Мер’Абел така, както някой пълководец съсредоточава усилията си върху поредната цел. Беше посветил последните осем години на обучение. Осем години, изпълнени с изтощителни изпитания, ала усилията му се бяха увенчали с успех и ето го сега тук — един от двадесет и петимата младежи, останали от двете хиляди дванадесетгодишни момчета, отчаяно борили се за послушническо място в този клас, сформиран в лето Господне осемстотин и шестнадесето.
Авелин се осмели да надникне изпод качулката си и хвърли поглед към неколцината души, наредили се покрай пътя. Майка му Аналиса и баща му Джейсън също бяха сред тях, макар че Аналиса беше болна и най-вероятно нямаше да издържи пътя до Йоманеф, родното им село, разположено на около триста мили оттук. Авелин прекрасно разбираше, че това е последният път, когато вижда майка си, а навярно и баща си. Най-малкото от десет деца, той беше роден сравнително късно, когато и двамата му родители бяха минали четиридесетте. Дори от най-малките от братята и сестрите му го деляха повече от седем години и той така и не бе станал особено близък с никого от тях. Докато поотрасне достатъчно, за да проумее истинския смисъл на думата „семейство“, половината от братята и сестрите му вече бяха напуснали родната къща.
Въпреки всичко детството му бе щастливо, а връзката с родителите му — силна, по-силна може би, отколкото на всеки друг от братята и сестрите му. Особено близък бе станал с майка си, смирена и религиозна жена, която още от най-ранните му години го насърчаваше да тръгне по пътя на вярата.
Авелин побърза да сведе поглед, боейки се от наказанието, което неминуемо щеше да последва, ако го хванеха да надзърта изпод качулката си. Мълвата твърдеше, че послушници на Сейнт Мер’Абел са били изключвани от манастира и за далеч по-дребни провинения. Спомените на Авелин се върнаха назад, към онзи отдавнашен ден, когато за първи път съобщи на Аналиса за решението си да постъпи в Сейнт Мер’Абел — и до днес виждаше радостните сълзи, изпълнили очите й, и усмивката й, нежна и одухотворена. Този образ се бе запечатал здраво в съзнанието му, така здраво, сякаш бе изрисуван на вътрешността на клепачите му и окъпан от магическа светлина. Колко по-млада и жизнена изглеждаше майка му тогава! Последвалите години обаче съвсем не бяха милостиви към нея, болест след болест постепенно изцеждаха силите й, ала тя се държеше, твърдо решена да види този ден. Отминеше ли той обаче, добре разбираше Авелин, Аналиса щеше да рухне, безсилна да се бори със собствената си тленност.