Статуята до джуджето пък, с чифт почти прозрачни крила на гърба, не можеше да изобразява нищо друго, освен елф, един от загадъчните Туел’алфари. Крайниците му бяха дълги и стройни, а ризницата — изтъкана от тънки, вплетени една в друга сребърни халки. Авелин усети, че го обзема желание да пристъпи напред и да разгледа отблизо суровото лице и изкусно изкованите доспехи. Тази мисъл, както и наказанието, което неминуемо би последвало една такава постъпка, бързо го върнаха към действителността. Колко ли време бе прекарал така, забравил напълно къде се намира? Изчервен от неудобство, младежът сведе очи към земята, хвърляйки кос поглед към останалите послушници. Онова, което видя, го успокои — другарите му също бяха напълно запленени от заобикалящото ги великолепие, а абат Маркварт и монасите очевидно нямаха нищо против.
Ами да, внезапно осъзна Авелин, навярно именно това се очакваше от новопосветените — да бъдат смаяни и поразени. С тази мисъл, той отново се огледа наоколо, спокойно и открито. Като че ли започваше да разбира истинската същност на манастира. Орденът на Сейнт Мер’Абел се славеше не само с благочестиви и смирени монаси, но и с опитните си войни. През осемте години, които бе прекарал, готвейки се да постъпи в манастира, Авелин почти не бе изучавал бойни изкуства, ала предполагаше, че тази част от обучението му тепърва предстои.
За него тя щеше да бъде преди всичко нежелано губене на време. Единственото, което чувствителният, благороден младеж искаше, бе да служи на своя Бог, дарявайки мир, изцеление и утеха. В очите на Авелин Десбрис нищо на този свят, та дори и най-несметното драконово имане, или пък властта на най-могъщия крал, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което един живот, посветен на тези идеали, можеше да му даде.
И ето че сега, когато се намираше зад стените на Сейнт Мер’Абел, най-сетне имаше възможност да го постигне. Това бе неговият шанс.
Или поне така вярваше.
Глава 3
Целувката
Животът в Дъндалис бързо потече постарому. Дните след завръщането на ловците постепенно прераснаха в седмица, после в две и мисълта за убития гоблин полека-лека бе изместена от далеч по-належащите тревоги покрай настъпващата зима. Тя нямаше да се забави дълго, а имаше още толкова много за вършене — да се прибере последната реколта, да се изсуши и опуши месо, да се закърпят прокъсаните тук-таме колиби, да се почистят огнищата. С всеки изминал ден опасността от гоблиново нападение изглеждаше все по-нереална; с всеки изминал ден все по-малко от възрастните обикаляха селцето, за да се уверят, че наоколо не се навъртат врагове.
И именно в това Елбраян и приятелите му (някои от които едва бяха навършили шест години) виждаха своя шанс. В началото призракът на гоблиновата заплаха държеше родителите им нащрек, ала малко по малко бдителността отстъпи място на тъпа тревога някъде в дълбините на подсъзнанието им. У децата обаче, с тяхното живо въображение и ненаситна жажда за приключения (все още неусмирена от болката на истинска загуба), представата за гоблиново нападение предизвикваше единствено приятна възбуда — ето това беше време, когато героят у всеки от тях можеше да се прояви! Елбраян и другарите му предложиха да патрулират около селото още в деня, в който ловците се завърнаха. Всяка сутрин те отиваха при старейшините на Дъндалис и всяка сутрин срещаха недвусмислен, макар и любезен отказ и получаваха някоя доста по-скучна задача. Дори Елбраян, който съвсем скоро щеше да остави детството зад гърба си, за да бъде приет в света на възрастните, прекара почти цяла седмица в чистене на мръсни комини.