Гоблините бяха дошли.
На стотици мили оттам, в една злокобна, брулена от ветровете земя, наричана Барбакан, дълбоко в недрата на планината Айда, демонът-дактил се наслаждаваше на бушуващата битка. Нямаше никаква представа кой, къде и с кого се сражава, ала прекрасно чуваше предсмъртните писъци на умиращите. Това трябва да бе работа на някой безчинстващ гоблинов вожд или пък поредният набег на един от многобройните отряди на паурите, върлуващи из Корона и сеещи гибел сред жалките човеци.
Този път заслугата за кървавия пир не беше негова, ала за демона това нямаше особено значение. Важното бе, че е буден, че над света отново се надига мрак и че собственото му отровно влияние започва да се усеща. Ето че гоблините, злите джуджета или някое от другите племена, които той не след дълго щеше да привлече под крилото си, бяха почувствали пробуждането му и това ги бе подтикнало към действие.
Злото създание разпери огромните си криле и се настани още по-удобно в трона, който си бе направило от обсидиановия саркофаг, държал го в плен съвсем доскоро. Да, черната скала съвършено точно му предаваше мрачните вибрации на чуждата агония и страдание, болката на умиращите и горестта на близките им.
Хубаво бе да е буден отново!
Глава 4
Гибелта на Дъндалис
Елбраян и Пони дълго стояха така, вцепенени от изумление и ужас. Случващото се изглеждаше така нереално, така невъзможно, така различно от всичко, което бяха виждали или очаквали през живота си. Пред очите им се редяха картина след картина, коя от коя по-страшна и жестока и насред целия този кошмар, в гърдите на двамата приятели се надигна отчаяно отричане, безумна надежда, че онова, което виждат, не може да е истина.
Пони реагира първа, пристъпвайки напред, с ръка безпомощно протегната към ужаса пред очите им. Това почти несъзнателно движение най-сетне я извади от унеса и тя хукна към селото, викайки името на майка си, която бе някъде там, в горящия Дъндалис.
Елбраян отвори уста, за да й каже да спре, ала някаква необяснима нерешителност го накара да замълчи и да остане на мястото си. Какво трябваше да стори? Каква отговорност имаше към останалите?
Един истински войн би трябвало да знае отговорите на тези въпроси!
С неимоверно усилие на волята, той откъсна очи от страшното зрелище и се огледа наоколо. Трябваше да организира приятелите си, да, именно това трябваше да стори. Щеше да ги събере, можеше дори да повика и по-възрастните младежи от долината и заедно щяха да се втурнат в Дъндалис, подсилвайки защитата му.
Ала времето беше срещу него. Отново се огледа наоколо, после се обърна към вечнозелената горичка и еленовия мъх, за да извика на онези, които патрулираха там.
Вместо това рязко си пое дъх, прехапа устни и отскочи назад, към прикритието на двата бора. Беше зърнал, над самото било на долината и с гръб към него, почти плешивата глава, заострените уши и тебеширено жълтата кожа на врага. С треперещи пръсти Елбраян вдигна малкия меч от земята и потъна още по-навътре между дърветата, скован от ужас.
Пони не беше въоръжена — беше оставила тоягата горе на билото. Не че това имаше особено значение, тъй като бездруго не отиваше, за да се бие.
Не, тя отиваше в селото, за да открие родителите си, да потъне в сигурността на техните прегръдки и да чуе мекия глас на майка си да й нашепва, че всичко е наред. Единственото, което искаше, бе отново да стане малко момиченце, което, събудило се от лош сън, вижда майка му да се надвесва над него, подпъхвайки завивката под гърба му.
Този път обаче случващото се не бе кошмар. Този път писъците бяха истински.
Пони тичаше с всичка сила, а от очите й се стичаха сълзи и я заслепяваха. Спъна се в изпречил се на пътя й дънер, или поне тя си помисли така, после едва не припадна от ужас, усещайки как „дънерът“, който всъщност се оказа огромен фоморийски великан, пристъпва напред.
Ако в гърдите й бе останал поне малко въздух, Пони сигурно щеше да изпищи и това щеше да бъде краят й — смазана до смърт от крака на великана.
За щастие, вниманието на звяра бе насочено към селото и той така и не я забеляза. Няколко широки крачки и чудовището вече беше далеч от Пони, която междувременно се бе изправила и след като си приготви два-три едри камъка, които да използва наместо оръжие, отново хукна напред. Гледаше да се движи успоредно (но със сигурност не твърде близо) до великана. Веднъж достигнала бойното поле и видяла ожесточената битка, която опустошаваше родното й място, тя вече не беше малко момиченце. Дошъл бе моментът да мисли трезво, зряло и бързо, да си припомни всичко, което бе научила през живота си. Навсякъде бе пълно с гоблини, освен това имаше още поне двама великани — близо петметрови създания, които вероятно тежаха най-малко по половин тон. Близките й бяха обречени! Онази част от нея, която вече не беше дете, онази част, която й нашепваше, че времето, когато ръката на майка й и нежният й глас можеха да пропъдят и най-страшните кошмари, си е отишло безвъзвратно, същата тази част сега разбираше, че с Дъндалис е свършено.