Пробуждането на демона

Той самият бе вечен. Динониел отдавна го нямаше, превърнал се бе в полузабравен спомен, докато духът на демона отново бе тук, а тялото му — изцелено.

— Кой ли човек, или може би елф, ще заеме мястото на Динониел този път? — запита се звярът и дълбокият му, тътнещ глас, който винаги звучеше така, сякаш всеки миг ще прерасне в гръмовен рев, проехтя надалеч.

Ято прилепи, стреснати от неочаквания шум, разпериха криле и излетяха през един от тунелите, които лавата бе оформила при изригването си. Демонът се разсмя доволно — дори мощта на гласа му бе толкова голяма, че всяваше паника в сърцата на всеки, който го чуеше. Откъде ли щяха да съберат сила и решителност хората и елфите този път (ако, разбира се, в Корона изобщо имаше елфи — още по времето на Динониел дните на тяхната раса като че ли наближаваха своя заник)?

Мислите му се извърнаха от враговете, срещу които щеше да се изправи, към онези, които щеше да призове за свои слуги. Какви ли създания щеше да подчини на волята си и да изпрати на война този път? Злите гоблини несъмнено щяха да бъдат едни от първите — изпълнени с гняв и неутолима алчност, тяхното най-голямо удоволствие бе да сеят болка и смърт. Фоморийските великани от планините, макар и малко, също бяха отлични съюзници с невероятната си сила, която се равняваше на силата на дузина яки мъже, и с дебелите си кожи, които никоя кама не можеше да прониже. И, разбира се, паурите, да, паурите, лукавите, войнолюбиви джуджета от Хулиантес, Брулените острови, които мразеха хората повече от всичко на света. Преди много векове паурите властваха над моретата със своите здрави, тумбести лодки, които, макар и по-малки от големите кораби на човеците, бяха много по-издръжливи от тях, досущ както и дребните джуджета бяха замесени от много по-яко тесто, отколкото едрите хора.

Тънка ивица слюнка се проточи от устата на демона при мисълта за някогашните му съюзници, същата онази армия на страданието, с която много скоро отново щеше да се обгради. О, да, не след дълго щеше да ги призове при себе си — племе след племе, раса след раса, войската му бързо щеше да се разрасне така, както нощта разстила мрежите си над света, когато слънцето докосне запада. Над Корона се спускаше здрач.

Демонът-дактил се бе пробудил.

Част първа Орис

Какво ли песен носи се, сред гъстата гора и повалените мъже изправя на крака? Освобождава от сковаваща тъга сърцата, надежда нова вдъхва в душата.

О, чуйте, тази песен! Мелодия омайна! И топъл шепот в утринта!

Дими във въздуха студен гореща кръв. Надежда за съкровища, за злато стръв! Дали чудовищата са напуснали убежищата си прикрити, за да погледнат Нощна птица и смъртта в очите? От алчност са пропити. С кръвта им са пропити на елфите ръцете нежни и стрелите.

Проблясващ меч и кон препускаш, връз демоните гибел спускащ, Сред тях пазителят е, Нощна птица, презрял опасността, с огнена десница сече и промушва, разкъсва, довършва! Кошмарите отблъсква надалеч.

Гоблини, бягайте бързо, пазителят лъка насочва и белия сняг с кръвта ви обточва. Червени реки след стрелите потичат и злото на вечна забрава обричат. Ястребовокрила ярост праща гоблини без жалост в царството студено на смъртта

Гърчете, гоблини, отстъпвайте, летете! Но от Симфония не ще се отървете. Копитата от музика разсичат нощта и носят Нощна птица, познайте участта! Буря препуска и върху вас се спуска, отнася ви във вечен мрак.

Отлита песента, Симфония препуска с Нощна птица към гората дръзка! На пролетното слънце! Злото се стопи, сред детелини и цветя се разходи. О, слушайте сега зова на Нощна птица от леса и спете мирно всички влюбени!