Изведнъж долови някакво раздвижване между клоните на близкия смърч и рязко вдигна оръжие.
Миг по-късно Джуравиел надникна иззад дървото и Елбраян съвсем ясно чу как Полсън и Катерицата си поеха дъх — за първи път виждаха един от неуловимите елфи.
— Скрили са се зад рида! Довели са и много великани, които носят камъни! Бягайте оттук, бягайте още сега! — трескаво рече Джуравиел и още преди Елбраян да успее да отвърне каквото и да било, изчезна между гъстите клони.
Разнеслото се почти веднага шумолене красноречиво говореше, че елфът е последвал собствения си съвет и бързо се отдалечава.
— Капан! — прошепна младият мъж на другарите си и пришпори Симфония.
Четиримата се понесоха между дърветата и не след дълго се натъкнаха на група гоблини и джуджета, прекалено стреснати, за да реагират.
Елбраян се приведе над гърба на жребеца си и посече лицето на най-близкото чудовище, после се насочи към следващата жертва, забивайки меча си дълбоко в гърдите й. Една от камите на Катерицата потъна в окото на друго от злите създания, четвърто остана без ухо, докато дребният трапер профучаваше покрай него. Пони пък разпръсна малка групичка от трима гоблини, които дори не се опитаха да се съпротивляват, а веднага хукнаха да бягат.
Най-свирепо обаче беше нападението на Полсън — той просто стъпка първия противник под копитата на коня си и строши черепа на следващия с тежката си брадва. После се огледа с яростен рев на уста и като си избра неколцина скупчени един до друг гоблини, тръгна да ги заобикаля. Сви зад близкото дърво…
… и се блъсна право в един огромен великан. Не можа да се задържи на седлото и тупна в калта. Вдигна поглед, позамаян, ала готов да се защитава, тъкмо навреме, за да види как чудовището изтиква коня му встрани и вдигна страховитата си, покрита с шипове сопа.
И тогава разбра, че много скоро ще се срещне с горкия Крик.
Беше слаб и съвсем не се беше възстановил от последното изпитание, ала знаеше, че не може да чака повече. Брат Авелин и приятелите му — не!, целият свят! — се нуждаеха от отговори, на всяка цена трябваше да разберат истинската причина за чудовищното нашествие. И така, той потъна в магията на хематита — духът му напусна раненото си тяло и се издигна високо в небето.
Погледна на юг, към Дъндалис и битката, която се водеше в долчинката. Видя чудовищата, спотаени на близкото възвишение, видя ги и как се хвърлят в атака като един, като истинска армия, а не сбирщина от мародерстващи гоблинови племена.
Не можеше да стори нищо, освен да се моли Елбраян и останалите да се окажат достатъчно бързи, за да избягат.
После се обърна на север и се понесе натам. Не след дълго остави шума на битката зад гърба си, докато летеше над гъстите гори, бърз като вятъра. Колко свободен се чувстваше, също както тогава, в един друг живот, както му се струваше сега, когато за първи път напусна тялото си и се издигна над манастира, толкова високо, че можа да види ръцете, изрисувани върху покрива на светата обител.
Видът на още един вражески керван, натоварен с тежки оръдия и насочил се на юг, прогони тези мисли от главата му.
След известно време бурята остана зад гърба му, ала макар небето да бе ясно и спокойно, същото едва ли можеше да се каже за гледката на ширналия се в краката му Барбакан. Злото тук бе осезаемо и Авелин усети извън всякакво съмнение, че спусне ли се в това царство на мрака, никога няма да се върне.
Въпреки това продължи напред — на всяка цена трябваше да получи отговорите, за които бе дошъл. Прелетя над скалистите зъбери и високите върхове и видя под себе си мрак по-непрогледен и от най-тъмната нощ.
Ако десет хиляди чудовища бяха поели на юг, за да завземат Дъндалис и останалите гранични поселища, тук имаше поне пет пъти повече, безброй дребни, черни фигурки, изпълнили долината чак до подножието на самотната планина на север.
Планина, от която непрестанно излизаше гъст дим! Планина, оживяла от потоци огнена магма, магията на демона-дактил!
Вече можеше да се връща обратно, но усещаше как любопитството го мами да се приближи още малко.
Не, не беше любопитство, осъзна монахът изведнъж, не беше и измамната надежда, че би могъл да се изправи срещу демона тук и сега. И все пак, съвсем ясно усещаше зова на самотната планина.
После внезапно разбра — беше забелязан! Демонът-дактил беше почувствал присъствието му и сега се опитваше да го подмами в непристъпната си крепост и да го унищожи. Тази мисъл най-сетне му даде силите, необходими, за да се противопостави на чуждата воля и той се накани да поеме обратно на юг.