Изненада се обаче, когато установи, че ловецът съвсем не бе изчезнал по своя воля и сега отчаяно се мъчи да избегне спускащата се над него сопа. Пазителят пришпори коня си, ядосвайки се, че не бе сложил стрела в Ястребокрилия. Е, вече беше твърде късно, вместо това щеше да използва тялото на Симфония като оръжие. Могъщият жребец се блъсна в приведеното над Полсън чудовище и то се сгромоляса на земята. Животното се подхлъзна и се олюля, но успя да запази равновесие.
— Бягай! — изкрещя Елбраян и траперът не чака втора подкана — хукна между боровете, препъвайки се в калта, падаше, после отново ставаше и продължаваше напред, тласкан от сляп ужас.
Елбраян се опитваше да му предпази гърба, за миг дори се поколеба дали да не препусне след него и да го издърпа при себе си, ала сметна, че така ще изгуби прекалено много време и ще даде на великана възможност да ги настигне. А да се изправи срещу подобен противник младият мъж нямаше време, не и сега, когато откъм южния склон вече прииждаха вражеските пълчища, сред които имаше още великани, понесли торби с огромни скални късове. Всъщност, първите камъни вече бяха започнали да валят над бойното поле, вдигайки облаци от кални пръски. Далеч по-вероятно бе, помисли Елбраян, под вражеския обстрел да попаднат много повече джуджета и гоблини, отколкото някой от осмината им нападатели, това обаче сякаш ни най-малко не безпокоеше стичащите се от юг подкрепления.
Младият мъж с облекчение установи, че Пони, Брадуордън и останалите бързо се отдалечават по северния склон. Конят на Полсън също беше там и макар да се радваше, че животното е успяло да избяга, пазителят се тревожеше, че на ловеца ще му се наложи да се спасява сам, което означаваше сигурна смърт, освен ако Елбраян и Симфония не измислеха начин да отвлекат вниманието от него. И така, той постави тетивата на Ястребокрилия и препусна между боровете, стреляйки всеки път, щом зърнеше грозното лице на някое чудовище да се подава между клоните.
В началото пазителят съумяваше да се изплъзне от опитите на противниците си да отвърнат на удара, не след дълго обаче, времето започна да работи срещу него — врагът ставаше все по-многочислен, а възможността за бягство — все по-малка. Един бърз поглед назад го увери, че Полсън е достигнал югоизточния край на долината (разбира се, ако тъмната фигурка, която трескаво се катереше по склона наистина беше Полсън), ала там имаше и още някой — великанът, който явно нямаше намерение да се откаже и упорито преследваше набелязаната си жертва.
Работата му тук беше свършена, разбра младият мъж, и като сви зад най-близкото дърво (като за всеки случай заби върха на Ястребокрилия в окото на спотаеното там джудже), препусна след Полсън и великана, сподирен от дъжд от скални късове и гневните крясъци на чудовищата.
Бързината на Симфония го спаси от втурналите се по петите му преследвачи, късметът пък го избави от каменния обстрел. Не след дълго достигна края на долината и, виждайки как великанът се привежда над нещо, пришпори вярното животно и полетя между голите дървета.
Това е краят, помисли си Полсън, когато се препъна в един стърчащ корен и се строполи по лице в калта. Чу победоносния смях на чудовището зад гърба си, представи си как тежката сопа се издига във въздуха и инстинктивно покри главата си с ръце, макар и сам да разбираше, че това няма да го спаси.
И наистина, огромното създание тъкмо се канеше да довърши жертвата си, когато в гърба му със страшна сила се заби една стрела и превърна грозния смях в задавен хрип. Освирепял, звярът погледна назад.
Изправен върху стремената, Елбраян извади меча си, без да сваля поглед от великана, застанал близо до един кичест бряст с дебели, здрави клони.
— Трябва да си много бърз и много точен! — прошепна пазителят на Симфония, който веднага разбра какво си е наумил ездачът му.
Когато животното зави зад друг бряст, съвсем близо до този, край който стоеше великанът, Елбраян скочи върху един от мокрите клони и се затича напред.
Чудовището се обърна и учудено се взря в останалия без ездач кон, който се носеше към него, после сви рамене и вдигна сопата си, готово да го посрещне.
Симфония се отклони в последния момент и едва тогава, вече замахнал за удар, великанът най-сетне видя истинската опасност, спотаена между клоните.
Оставяйки синкавобяла диря след себе си, Буря преряза гърлото му. Чудовището изрева и вдигна сопата си, ала Елбраян вече бе скочил на земята и оръжието срещна само дебелия клон. Миг по-късно Буря се заби в слабините на великана, който още се мъчеше да освободи тоягата си, заклещена в коравото дърво.