Ала болката от грозната рана в слабините съвсем не бе най-лошото — гъста струя кръв шуртеше от гърлото му и му пречеше да си поеме дъх. Много скоро силите започнаха да го напускат, тоягата се изплъзна от ръцете му и той политна назад, притиснал ужасяващата рана с две ръце. Сведе замъглен поглед надолу и видя как нападателят му, възседнал коня си, помага на другия мъж да се качи на седлото.
Посегна към тях, ала тялото и сетивата не му се подчиняваха — двамата мъже и жребецът вече се намираха на седем-осем метра от него. Чудовището не успя да запази равновесие и рухна на земята.
Последното, което чу, бе тропот на конски копита и звучен женски глас, после над него се спусна непрогледен мрак.
Глава 44
Призрачни откровения
— Това беше капан, заложен за вас, живелите в Дъндалис — заяви Джуравиел.
Елфът, Пони и Елбраян седяха край гроба на Мейдър, Тунтун също беше наблизо, тук бяха и останалите Туел’алфари, които им бяха помагали през всички тези дни и които, по думите на Джуравиел, много скоро щяха да се завърнат в Андур’Блау Иннинес.
— Но как биха могли да знаят? — недоумяваше Елбраян, на когото не му се искаше да повярва, че изсичането на вечнозелените дървета в долчинката е започнато заради тях.
— Вече са се досетили, че мнозина от тайния ти отряд са бегълци от Дъндалис — обясни Джуравиел. — Няма как да е иначе, след като при пристигането си откриха селото напълно изоставено. Нормално е да предположат, че долчинката на север от поселището е била много важна за жителите му, може би дори свещена.
— Не — намеси се Пони, — не вярвам, че биха сметнали долината за по-важна от селото, което вече сме напуснали.
— А и се съмнявам — обади се Елбраян, — че паурите, да не говорим пък за гоблините и великаните, изобщо са в състояние да оценят красотата.
В думите им имаше логика, трябваше да признае Джуравиел и все пак фактът, че от всички места чудовищата бяха избрали именно тази долина, силно го безпокоеше.
Елбраян също беше разтревожен. В опустошаването на горичката наистина нямаше никакъв смисъл! Дървен материал оттам чудовищата нямаше да си набавят — боровете бяха прекалено ниски за катапулти, прекалено влажни за горене и прекалено меки, за да се използват за строене. Защо им беше на скверните създания да секат точно там, когато наоколо беше пълно с много по-подходящи дървета? Единствено, за да подмамят враговете си и най-вече него и Пони, двама души, за които горичката наистина бе свята.
Но и това му се струваше нелепо — нима бе възможно подобни същества да измислят толкова хитър план? И откъде се бяха сдобили с такава информация за предводителите на тайния си противник?
— Знаели са — заяви той на глас. — Трябва да са знаели.
— Но как? — попита Джуравиел.
Тихо подсвиркване, разнесло се откъм дърветата, където се бе скрила Тунтун, ги предупреди, че някой идва и миг по-късно на поляната се появи брат Авелин.
Другарите му веднага забелязаха, че изглежда много по-добре, напълно възстановен, с изключение на едно съвсем слабо накуцване.
— Я виж кой бил тук! — поздрави го Пони. — Ам’че да!
Авелин се усмихна и приседна край тях.
— Те знаят — съобщи той без никакви предисловия. — Знаят за нас и знаят много. Прекалено много.
— Как разбра? — попита Джуравиел.
— Един призрак ми каза — отвърна монахът и Елбраян наостри уши, чудейки се възможно ли бе Авелин да се е срещнал с духа на Мейдър. — Докато вие се биехте в долината, аз отидох на север и със собствените си очи видях пълчищата, които нашият враг е събрал под крилото си. Армията, която ни изпрати, е само малка частица от мощта, с която разполага, просто изпитание за силата ни, за да знае срещу какво точно ще се изправи.
— Значи сме обречени! — прошепна Пони.
— Врагът ни има и друг съюзник — продължи Авелин, без да сваля поглед от лицето на Елбраян. — Някой, когото ти уби заради мен.
— Брат Правда — досети се пазителят.
— Всъщност се казва Куинтал — уточни монахът, тъй като след всичко случило се, другото име звучеше повече от нелепо. — Бих се с него, но преди това разбрах, че знае за нас, за Пони и за теб.
— Да, нали веднъж се изправих срещу него — напомни му Елбраян.