— Да, мрачни времена ни очакват — съгласи се Джуравиел.
Елбраян сведе глава, потънал в мисли, но не и в лапите на отчаянието. Да, той добре разбираше за какво говорят Авелин и елфите, ала освен това знаеше, че неговата задача в този момент е да се погрижи за хората (близо двеста на брой), за чието оцеляване бе отговорен. В този миг пазителят имаше много по-належащи проблеми от някакво митично чудовище, спотаено в недрата на една планина на стотици мили оттук — докажеше ли се, че в редиците им има предател, положението им щеше да стане още по-тежко.
— Те знаеха, чичо Мейдър — прошепна Елбраян, когато духът най-сетне се появи в глъбините на огледалото. — Знаеха, че като осквернят долината ще ме наранят и дори предполагаха, че могат да ме накарат да изляза от прикритието си. И все пак, откъде биха могли да научат всичко това, откъде знаят друго, освен името ми, Нощната птица, и това, че съм техен враг? Откъде са разбрали толкова много за мен, че да посегнат на най-скъпото ми?
Младият мъж се облегна назад, без да сваля поглед от огледалото. Всъщност не очакваше да получи някакъв отговор, по-скоро се надяваше, че образът на неговия предшественик ще му помогне да сложи ред в мислите си и сам да достигне до истините, които търсеше, както бе ставало безброй пъти досега.
Изведнъж видя, че в огледалото (или пък всичко бе само в главата му?) се е появил нов образ — образът на един мъж, когото той бе избрал да се присъедини към отряда, поел към нашествениците в долината с мъха. За негова изненада мъжът беше отказал, твърдейки, че е болен. Елбраян знаеше, че това е лъжа, но макар че подобно необичайно малодушие му се бе сторило странно, не бе направил нищо, притискан от много по-належащи задачи.
Сега в огледалото виждаше завръщането на малкия си отряд в лагера — ето го Полсън, който с мъка се свличаше от седлото на Симфония, тук беше и Пони, немощно облегната на Брадуордън, сякаш единствено силата му я удържаше да не рухне на земята. Този път обаче Елбраян забеляза и неща, които тогава му бяха убегнали и между тях, застанал в края на поляната, той зърна един уж болен мъж, видя и изражението на лицето му. Изражение, на което тогава не бе обърнал внимание, ала което можеше да означава само едно.
Изненада, искрена изненада, че осмината изобщо се бяха завърнали.
Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта и умението да се прокрадва незабелязано, Елбраян последва Тол Юганик вън от лагера.
Едрият мъж, който уж бе излязъл, за да събере дърва за огъня, час по час хвърляше поглед през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го следи. Разбира се, всичките му усилия бяха безсилни срещу обучения от елфите пазител и той така и не усети присъствието му, когато на около две мили от лагера се натъкна на едно джудже, което очевидно го очакваше.
— Сторих каквото поискахте! — чу Елбраян недоволния глас на Юганик. — Предадох ви ги точно там, където обещах.
— Дрън-дрън! — сопна се джуджето. — Каза, че ще ни предадеш пазителя и жената. Изобщо не спомена за други войни, нито пък за гадния кентавър!
— А вие да не сте мислили, че Нощната птица е толкова глупав, че да отиде съвсем сам?
— Млъквай! — кресна джуджето. — Мери си приказките, Юганик! Или искаш Бестесбулзибар лично да се разправи с теб?
Елбраян безмълвно повтори непознатото име и не пропусна да забележи ужаса, изписал се по лицето на Юганик при споменаването му. Младият мъж не знаеше какво създание е това, ала уважението му към непознатия противник и така беше значително.
— Трябва да довършим Нощната птица веднъж завинаги — заяви джуджето. — И то колкото се може по-скоро. Неприятностите, които имаме тук, толкова далеч зад фронтовата линия, не са убегнали от вниманието на господаря и той никак не е доволен.
— Това си е твой проблем, Улг Тик’нарн, не мой! — изръмжа Юганик. — Вече ме използвахте и оставихте в устата ми горчилка, която и цяла река не може да отмие!
Елбраян кимна, доволен, че едрият мъж все пак изпитва някакви угризения за предателството си.
— Приключих с теб и с онзи крилат сатана, Бестесбулзибар! — изплю се Юганик и като се обърна, се накани да си тръгне.