Авелин прибра графита, който държеше — мълнията не бе имала особен ефект върху опасното джудже. У него имаше нещо необичайно, усещаше монахът, някаква защитна магия, която не разбираше.
Извади граната, който беше взел от тялото на Куинтал и потъна в него, докато Елбраян замахваше — напълно безуспешно — към главата на смеещия се паури.
В този миг монахът видя причината за странната неприкосновеност на джуджето — чифт метални предпазители, засияли от магията, с която бяха надарени.
— Отлично — изръмжа той и като извади другия камък, който бе взел от Куинтал, отключи енергията му.
— Не разбра ли, че не можеш да ме убиеш, глупако? — самонадеяно говореше Улг Тик’нарн, докато вървеше към объркания Елбраян, разперил ръце встрани, за да покаже колко малко се страхува. — Моят господар ме пази. Бестес…
Краят на думата бе удавен от зловещо клокочене, надигнало се в гърдите на обреченото джудже, когато магията на слънчевия камък го заля като вълна и мечът на пазителя, неспиран от вече безсилните предпазители, потъна в гърдите му.
— За първи път чувам това име — призна Джуравиел и погледна седналия насреща му Елбраян.
— Аз обаче го знам — обади се Авелин, който се бе облегнал на един пън край огъня. — Бестесбулзибар, Азтемефостофе, Пелусин, Декамбринезар…
— Все имена на дактили — рече Джуравиел, разпознал две от странните думи.
— Значи вече знаем, разбира се, ако на джуджето може да се вярва, че начело на нашите врагове наистина стои демон от плът и кръв — намеси се Пони.
— Вече знаем — уверено заяви Авелин и хвърли в краката им омагьосаните предпазители, чиято злина беше толкова голяма, че той категорично бе забранил на когото и да било да ги носи. — Аз самият отдавна съм сигурен в съществуването му, знам и къде е бърлогата му.
— Барбакан — досети се Елбраян.
— Димящата планина — уточни Авелин.
Около огъня се възцари тишина. Осъзнали, че току-що са получили потвърждение на най-страшните си опасения, петимата — тримата човеци, Джуравиел и Тунтун — изведнъж се почувстваха дребни и уязвими. В Корона наистина имаше демон-дактил, който контролираше духа на Куинтал и, било от него, било от чудовищната си армия, знаеше за малкия им отряд и за Нощната птица.
Без да каже нито дума, Авелин стана и се отдалечи от огъня. Пони се втурна след него.
— Знам какво трябва да сторя — заяви той тихо, въпреки че Елбраян, който също се беше приближил, както и елфите със своя остър слух, го чуха съвсем ясно. — Знам защо Бог ме накара да открадна камъните и да избягам от манастира.
— Смяташ да отидеш в Барбакан!
— С очите си видях сбраните там пълчища — отвърна Авелин. — С очите си видях мрака, който много скоро ще помете цялото кралство — Сейнт Мер’Абел и Палмарис, Урсал и далечен Ентел. Навярно дори Бехрен вече не е в безопасност.
И като погледна първо Пони, а после и Елбраян, добави:
— Не можем да надвием демона-дактил и неговите слуги. Силата на хората отслабна, а елфите са прекалено малко и прекалено откъснати от останалия свят. Единствената ни надежда е врагът да бъде обезглавен, та вече да няма сила, която да кара гоблините да се бият рамо до рамо с омразните им паури, а великаните да държи в подчинение.
— Нима смяташ да пропътуваш стотици мили, за да се изправиш срещу създание, надарено с подобно могъщество? — недоверчиво попита Елбраян.
— Дори войниците на всички кралства да се надигнат като един, пак няма да успеят да се доближат до демона — отвърна Авелин. — Аз обаче бих могъл.
— Един малък отряд би могъл — поправи го Пони и погледна към Елбраян.
Пазителят се замисли над думите й за миг, после кимна.
Доволна, младата жена се обърна към Авелин, човека, който й бе станал по-близък от роден брат, и се взря в очите му. Там откри болка и страх, които ги нямаше преди малко, когато монахът им съобщи за решението си да се отправи на север. Да, Авелин се боеше, ала не за себе си, а за нея.
— Казваш, че такава била съдбата ти — продължи тя. — Е, след като провидението ни събра, значи такава е моята съдба.
Авелин поклати глава, ала Пони беше непреклонна:
— Дори не се опитвай да ме спреш! А и къде ще бъда в безопасност? Тук, където паурите ни залагат капани на всяка крачка? Или пък на юг, подгонена от прииждащите орди като овца на заколение?