— Или дори в земите на елфите? — подкрепи я неочаквано Джуравиел.
— Къде наистина? — попита Пони. — Хиляди пъти предпочитам да се изправя лице в лице с чудовището, да бъда до Авелин, когато той се срещне със съдбата си, докато целият свят със затаен дъх чака да се реши бъдещето му.
Авелин се обърна към Елбраян с надеждата поне той да се опита да разубеди младата жена. Та нали я обичаше, нима щеше да я пусне доброволно да влезе в устата на смъртта!
Ала монахът все още не познаваше истинската природа на тази любов.
— А аз ще бъда до Пони — твърдо заяви младият мъж. — И до Авелин.
По лицето на монаха се изписа безкрайно изумление.
— Нима Теранен Динониел не е бил пазител, подготвен от елфите? — попита Елбраян и се огледа наоколо, спирайки най-сетне поглед върху Джуравиел и Тунтун.
— Освен това беше и полуелф — уточни Тунтун, сякаш това поставяше легендарния герой по-високо от обикновен простосмъртен като Елбраян.
— Значи ще трябва да дойда и аз — сериозно рече Джуравиел. — За да попълня липсващата половина.
И като видя слисването в очите на Тунтун, добави:
— С благословията на лейди Даселронд, разбира се.
— Ам’че да! — възкликна Авелин, изненадан и очевидно доволен от неочакваната подкрепа.
Веселието му трая само миг, а и как иначе, когато знаеше какво го очаква. Спря поглед върху всеки от четиримата поотделно, после се отдалечи, за да остане насаме със съвестта си и своята смелост.
Когато Пони и Елбраян си тръгнаха, с изненада откриха още някого наблизо, спотаен само на няколко метра от тях и останал незабелязан, въпреки огромното си туловище.
— Ех — въздъхна Брадуордън, — знаех си, че ще се стигне дотам.
И като се изплю презрително, добави:
— Човеци! Все търсят начин да се прославят! Давайте дисагите тогаз’ — все някой трябва да ви носи провизиите, а кой е по-подходящ от някой, дето знае как да се измъкне, когато се окаже хванат натясно.
— Да не смяташ да дойдеш с нас? — попита Елбраян.
— Дълъг път ни чака — отвърна кентавърът. — И ми се чини, че много скоро ще имате нужда от моята гайда.
Част пета
Звярът
Картите са раздадени, чичо Мейдър, и целият, свят сякаш се е притаил в очакване на бурята. Враговете ни знаят за нас и това несъмнено всява смут в редиците им. И все пак, погледите им са насочени към същинската им, много по-важна цел, и именно това ни дава надежда, кара ни да вярваме, че няма да паднем в ръцете им.
Ала знаем също така, че и ние от своя страна няма да успеем да им нанесем по-сериозен удар. Да, благодарение на нас два огромни катапулта вече не са нищо повече от шепа пепел, ала какво са те в сравнение със стотиците оръдия, които като река се изливат от мрачен Барбакан и поемат на юг? Само през последните две седмици убихме почти дузина великани, ала не са ли те като капка в морето, когато от север се зададат още хиляда от техните събратя? А и сега, когато враговете ни знаят за нас, те кече няма да се оставят да бъдат изненадани, ще се движат на по-големи групи и ще бъдат по-бдителни. За смъртта на всеки от тях ще плащаме все по-висока цена.
Да, засега можем да сме сигурни, че ще оцелеем, ала да нанесем решителен удар на противника няма да можем, не и тук, по средата между фронта и сърцето на армията му. И все пак, ако Авелин е прав, ако наистина съдбата му го очаква на север, а ние сме в състояние да му помогнем, да се добере дотам, ако можем да се изправим срещу демона-дактил и да го надвием, тогава вражеските пълчища внезапно ще осиротеят, останали без здравата нишка, която ги държи свързани сега. Ако го няма Бестеобулзибар, кои ще попречи на вековната омраза между паури и гоблини да избухне с удвоена сила? Не е ли много по-вероятно чудовищната армия да, се, разпадне, да се пръсне на отделни групички, биещи се помежду си с ожесточение не по-малко от онова, с което се нахвърлят върху жителите на кралството? Не е ли много вероятно повечето великани, по природа обичащи усамотението, да се върнат обратно в планинските си домове, далеч от човеците и техните поселища?
Помисля ли си колко просто изглежда всичко, ми идва да се разсмея с глас, защото тока е всъщност най-мрачният път, по които ще поема някога, а онова, което ни очаква накрая, е забулено в тъма по-черна и от най-непрогледната нощ.
Мрачен е пътят и за онези мъже и жени, които оставям след себе си, онези, които ще продължат да бягат пред прииждащия враг, водейки със себе си безпомощните си близки към едно по-сигурно (ако изобщо някъде все, още има такова) място. Не е си правя никакви илюзии, прекрасно разбирам, че опасността за тези хора е също толкова голяма, колкото и онази, която дебне мен самия. Не успеят ли да открият място, където да се скрият, те всички ще бъдат убити — един по един, като горкия Крик, или пък наведнъж, изклани някоя нощ от натъкналите се на лагера им врагове.