Демонът ще измъкне и последния гоблин от дупката му и ще го хвърли във войната, предупредил ги беше Авелин.
В този момент Елбраян съжали, че е отпратил Симфония — ако жребецът беше тук, двамата можеха да препуснат и да настигнат вражеския отряд.
— Нищо работа — рече Брадуордън. — Просто ще навлезем навътре в гората, за да ги избегнем.
— Не забравяй, че имат пленници — припомни му Пони.
— Не сме сигурни, че наистина имат — отвърна кентавърът.
— Ами човешките следи? — намеси се Авелин.
— Може би са имали пленници — заяви направо Брадуордън.
Елбраян тъкмо се канеше да се противопостави на кентавъра с аргумента, че са длъжни да проверят лично дали сред гоблините няма хора, които се нуждаят от помощта им, когато получи неочаквана подкрепа от Полсън.
— Става въпрос за огромна армия — обади се едрият мъж. — Значи им трябват роби. Ако гоблините, дето са минали оттук, имат нещо общо с дактила, никога няма да убият пленник, ако могат да го уморят с работа.
Брадуордън вдигна ръце в знак, че се предава и кимна на Елбраян да отиде на разузнаване. Младият мъж стори точно това и като прекоси потока, се насочи на север. Вървя дълго, докато най-сетне ги откри край един завой на реката. Гоблините (твърде много, както Елбраян не пропусна да забележи) бяха спрели, за да утолят жаждата си, пленниците си обаче (повечето от тях — жени и деца), държаха встрани от водата, въпреки че горките хорица очевидно имаха отчаяна нужда от нея.
Младият мъж се замисли. За щастие, наоколо не се виждаха нито великани, нито паури, ала гоблините бяха прекалено много — поне петдесет, като неколцина от тях носеха сиво-черната емблема на демона-дактил. А как можеше да е сигурен, че ако той и малкият му отряд ги нападнат, те няма да избият пленниците до крак?
Върна се при другарите си, очаквайки, че вестта за онова, което бе видял, ще предизвика бурни спорове. Дали загрижеността за успеха на мисията им нямаше да ги накара да се откажат от каквито и да било действия срещу чудовищата? Защото, ако ги отблъснеха, избиеха или заловяха, кой щеше да отиде до димящата планина и да се изправи срещу демона-дактил?
— Само петдесет? — изпуфтя Брадуордън пренебрежително. — И то гоблини? Първите двайсет ще ми послужат за загрявка с лъка, следващите двайсет ще стъпча, преди да сте разбрали какво става, а последните десет ще оставя на тоягата си!
— Как ще ги нападнем, без да изложим на опасност живота на пленниците? — прагматична както винаги, попита Пони.
Въпросът й нямаше за цел да разубеди останалите, сигурен беше Елбраян, а само да открие най-добрия начин, по който да подходят към деликатната ситуация.
— Като ги разделим — отвърна той. — Щом някой от тях навлезе в гората, изостане или се отдалечи прекалено много от останалите…
Като един, шестимата му другари кимнаха решително. Само след час, те вече следваха кервана, наблюдаваха навиците на гнусните същества и йерархията в редиците им. Не след дълго, когато брегът стана прекалено тесен и непроходим, гоблините изпратиха шестима съгледвачи да открият нов път.
Злощастните създания умряха бързо и безшумно, погубени от безпогрешен лък и остри ками, от свистящ меч и тежка тояга. Всичко свърши толкова светкавично, че на Авелин дори не му се наложи да използва магия. Не че не участва в боя — лично довърши един ранен гоблин, само че го стори с голи ръце, предпочитайки да пести магическата си енергия.
Когато стана очевидно, че шестимата съгледвачи няма да се върнат, други двама гоблини тръгнаха по следите им, за да проверят какво става. Елбраян, Джуравиел и Брадуордън ги застреляха в мига, в който двете чудовища се отдалечиха достатъчно.
— Усетиха ни — заяви Пони, когато отново се приближиха към кервана — гоблините се щураха напред-назад и затягаха въжетата на пленниците си, принуждавайки ги да се скупчат в средата.
Най-неприятно за седмината бе да гледат как гнусните създания удрят беззащитните хора, толкова безмилостно, че едно дете дори се озова на земята, повалено от тежка гоблинова ръка. Стискайки зъби, Елбраян с мъка преглътна напиращия в гърдите му гняв и едва възпря спътниците си да не се нахвърлят върху жестоките същества. Врагът беше нащрек, напомни им той, сега не беше време за нападение.
— Ще скрием телата — обясни им той плана си. — А ако изпратят още съгледвачи, ще ги оставим да се върнат обратно невредими. Нека открият пътя, който търсят. А когато продължат напред и навлязат в гората, тогава ще ги ударим с всичка сила.