— Точно така — съгласи се Брадуордън. — Да им дадем няколко часа, достатъчно, за да си помислят, че жалките им другарчета просто са избягали. Щом се почувстват в безопасност и свалят гарда, ще ги накараме да си платят за всяка плесница!
Елбраян се обърна към Авелин:
— Ще имаме нужда от теб. С гоблините лесно ще се справим, ала само ти можеш да предпазиш пленниците достатъчно дълго, за да успеем да довършим чудовищата.
Монахът кимна решително и погледна към Пони. Елбраян, усещайки, че двамата имат някаква своя тайна, стори същото. Какво беше изумлението му, когато видя Авелин да подава на младата жена къс графит, а след него и парче зелен малахит!
Както и очакваха, гоблините наистина изпратиха още двама съгледвачи, които безпрепятствено навлязоха в гората, след което се върнаха обратно в кервана, докладвайки, че от осмината им другари няма и следа. И тъй като за тези създания дезертьорството изобщо не бе рядкост, всички си отдъхнаха и, вече успокоени, поеха по новооткрития път…
… без дори да подозират, че всяка тяхна стъпка се следи. Без да знаят, гоблините се насочваха точно натам, накъдето искаше Елбраян. Пазителят тъкмо беше открил най-подходящото място за залагане на засада (тесен проход, минаващ между стръмно възвишение и заблатено езерце) и се връщаше, за да сподели идеята си с останалите, когато разбра, че май ще му се наложи да промени плановете си.
Изражението на Пони беше първото, което му подсказа, че нещо не е наред, а щом се приближи още малко, със собствените си очи се убеди колко сериозно е положението. Между пленниците и техните тъмничари бе възникнал спор и сега гнусните създания отново раздаваха „правосъдие“. Елбраян потръпваше при всеки шамар, сякаш не само хората, но и той понасяше тежките удари; въпреки това опита да се сдържи, все още не искаше да позволи на чувствата да надделеят над разума и да провалят грижливо изработения му план.
Ала тогава един от пленниците, млад мъж горе-долу на възрастта, на която беше самият той, когато гоблините опустошиха Дъндалис, беше извлечен от редицата. Намеренията на чудовищата бяха очевидни — младежът щеше да послужи за назидание на всички останали. Без да се церемони много-много, едно от скверните създания го блъсна на колене и натисна главата му надолу, оголвайки врата му.
— Не, не, не! — простена Елбраян, разкъсван между онова, което му повеляваше разумът и онова, което сърцето му нашепваше.
Успехът на нападението им щеше да бъде много по-сигурен, ако прибегнеха да, плана му и използваха мястото, което беше избрал за засада, но нима можеше да стои и да гледа безучастно как умира един невинен човек, когото би могъл да спаси?
Разбира се, че не можеше, а когато тетивата на Ястребокрилия пропя, останалите разбраха, че е дошъл моментът да действат.
Мечът на гоблина проблесна заплашително, само за да падне на земята миг по-късно, когато стрелата на Елбраян се заби в гърба на гнусното създание.
Сред гоблините настана суматоха, над която ясно се извиси гласът на едно от чудовищата. Очевидно водач на кервана, то уверено раздаваше команди… поне докато думите му не преминаха в задавено клокочене, удавени от рукналата в устата му кръв, когато втората стрела на пазителя потъна в гърлото му.
— Побързай! — извика Авелин на Пони и младата жена напрегна цялото си същество, за да отключи магията на зеления камък.
Двамата с Авелин имаха план и тя отлично знаеше какво трябва да прави. И преди беше използвала малахита, ала сега напрежението беше много по-голямо, а залогът — прекалено висок.
— Хайде! — подканяше я монахът. — Знам, че можеш да го направиш както трябва, момичето ми!
Окуражителните думи наистина й помогнаха и миг по-късно Пони вече бе потънала в магията на камъка. Усети как олеква, после Авелин я вдигна от земята и я запрати към вражеския керван.
Лека като перце, тя се понесе във въздуха, използвайки клоните на дърветата, за да достигне целта си. Прелетя над Елбраян, който бе извадил Буря и се биеше с цяла група гоблини и въпреки численото им превъзходство, бавно, но сигурно ги изтласкваше назад.
Безшумно и все още незабелязано, младата жена мина и над противниковите редици, докато най-сетне достигна скупчените на едно място пленници. Без да смее дори да си поеме дъх, тя се взря в разиграващата се под нея сцена и по изражението на чудовищата и отсечените им крясъци се досети, че наистина се канят да избият заложниците.