— Остави жената! — извика „гоблинът“ Авелин и пресече пътя на един от „другарите“ си, който се бе насочил към Пони.
Мислите му се насочиха към неговото собствено тяло, скрито между брезите и камъка, който то стискаше в другата си ръка.
— Да изтребим човеците! — изръмжа чудовището, когато Авелин се изравни с него, ала едва бе успял да довърши, когато монахът вдигна ръка.
Последното, което скверното създание видя, бе стрелналата се към лицето му тигрова лапа.
— Ам’че да! — провикна се Авелин и доволно се вгледа в трансформираната си ръка. — Стана!
И наистина, станало беше. Макар и в чуждо тяло, той бе успял да се свърже със собственото си физическо същество и да задейства магията на камъка, който то стискаше. Напрежението обаче се оказа прекалено голямо и ето че духът му вече се носеше обратно към брезите. С едно последно отчаяно усилие на волята, миг преди да изгуби съзнание, монахът успя да замахне и злото създание с изумление видя как собствената му ръка, сега преобразена в тигрова лапа, се вдига към лицето му.
Напълно слисано, чудовището политна назад и улови издраното си лице с другата си ръка. Изненадата му отстъпи място на сляп ужас миг по-късно, когато мечът на Пони потъна толкова дълбоко в гърба му, че острието се показа през гърдите.
След като се разправи с него, Пони се обърна към пленниците и им викна да бягат. Малцина от мъжете и жените обаче я послушаха. С лица помрачнели от скръб (без съмнение — по скъпите им същества, които гоблините бяха убили), те се нахвърлиха върху чудовищата, които се сражаваха с Елбраян и останалите. Оръжия грабеха от труповете в краката си, а когато не намираха такива, кършеха клони от дърветата, вземаха камъни от земята или се биеха с голи ръце.
Само след няколко минути повече от двайсет гоблини бяха мъртви, а останалите се бяха разбягали панически. Няколко души бяха пострадали леко, Брадуордън също бе ранен (макар че, махна с ръка той, кой ти обръща внимание на няколко драскотини и две-три синини!), а не след дълго към тях се присъедини и Авелин, залитащ от изтощение и страдащ от толкова силно главоболие, колкото не бе изпитвал досега. Ала въпреки болката и умората, той извади хематита и се зае да лекува пострадалите хора.
В това време Елбраян, Джуравиел и двамата трапери тръгнаха по следите на противника, за да се уверят, че побягналите чудовища нямат намерение да се върнат.
Обикаляха цял час, ала откриха само двама гоблини, криещи се в някаква пещера, както и друг, който в ужаса и глупостта си се въртеше в кръг.
Ето как засадата все пак бе успяла, а пленниците бяха освободени, само че това поставяше пред пазителя нова дилема и нова, нетърсена от него, отговорност.
— Белстър вече е далеч на юг — заяви Авелин. — Прекалено далеч. Дори да използвам камъните, за да се свържа с него, пак няма да ни е никак лесно да се срещнем и да му прехвърлим грижата за новите ни приятели.
— Издръжливи са, в това не се съмнявам — обади се Пони. — Но не са свикнали да си имат вземане-даване с гоблини и разни други чудовища.
И като видя изумения поглед, който Полсън й хвърли, побърза да уточни:
— Поне не с такива гоблини. Досега не са се изправяли срещу войните на демона-дактил.
Траперът нямаше как да не се съгласи и тя продължи:
— Ще ни трябват седмици, докато ги обучим достатъчно, за да могат сами да поемат на юг.
Макар и да не казваше нищо, Елбраян внимателно следеше разговора и мислено прехвърляше различните възможности. Най-сетне погледът му се спря върху Полсън и Катерицата.
Едрият мъж го разбра без думи. Наистина, пазителят не ги беше молил да идват заедно с него, нещо повече, лично им бе казал, че вече са сторили предостатъчно и са свободни да вървят, където поискат. Ала ето че сега се канеше да им възложи нова отговорност — отговорността за живота на освободените пленници. Изпълнени с ярост заради смъртта на приятеля си, на двамата трапери изобщо не им се щеше да се връщат обратно и въпреки това една дума на Елбраян бе достатъчна, за да ги накара да се откажат от отмъщението и да поемат на юг. Мисълта, че наистина е готов да го стори, порази Полсън, накара го да осъзнае, че за първи път от дълго време насам е част от нещо голямо и значимо, че след толкова години в живота му има хора, с които го свързва нещо повече от облагата и личния интерес.
— Има и още една възможност — неочаквано се обади Джуравиел.