Откакто бяха спасили пленниците, елфът се опитваше да остане незабелязан — хората се плашеха от Брадуордън почти толкова, колкото и от гоблините и Джуравиел мъдро предпочете да им спести гледката на още едно необичайно за тях създание.
При звука на неговия глас, приятелите му вдигнаха поглед към клона, на който елфът се бе разположил, поклащайки крака над главите им.
— Недалеч оттук има място, където ще бъдат в безопасност.
Всички закимаха доволно, само Елбраян усети, че зад думите на Джуравиел се крие нещо повече, че това сигурно място не ще да е обикновено скривалище. Припомни си пътя, който го бе довел обратно в Дъндалис, първото пътешествие на Нощната птица. Беше навлязъл в Мочурливите земи от запад, а ето че сега отново се намираше на запад от блатистите земи, макар и доста по на север.
— Можем да ги отведем там и да продължим към Барбакан — рече Пони.
— Не „ние“ — отвърна Джуравиел. — Само аз. Мястото не е далеч, но не е и толкова близо — дотам трябва да има поне една седмица път.
— За една седмица можем да ги върнем чак до Дъндалис — намеси се Брадуордън.
— А после? — попита елфът. — Какво ще стане с тях след това? Там вече не е останал никой, който да им помогне, а земите са пълни с чудовища. В мястото, което имам предвид, те ще открият съюзници, в това може да бъдете сигурни.
— Имаш предвид Андур’Блау Иннинес — обади се най-сетне Елбраян и когато видя, че Джуравиел не се опитва да го отрече, разбра, че е прав. — Но откъде си сигурен, че лейди Даселронд ще приеме толкова много хора в долината? Нали винаги сте я пазили в тайна, непристъпна и скрита от чужди очи?
— Времената се менят — отвърна елфът. — Лейди Даселронд разреши на мен и още двайсетина мои събратя да ви помогнем и да разберем какво се случва със света. Сега, когато мракът на демона-дактил пълзи към Корона, тя няма да откаже да приюти в царството си онези, които имат нужда от помощ.
И като се усмихна, добави:
— О, не се и съмнявай, че ще използваме някое и друго вълшебство, може би малко богъл в храната, за да ги объркаме и да им попречим да намерят пътя към Андур’Блау Иннинес щом веднъж се върнат обратно в своя свят.
— Нека отидем всички! — възкликна Пони.
Младата жена можеше да прекара часове наред, слушайки разказите на пазителя за земята на елфите и отчаяно копнееше да я зърне поне за малко. На Елбраян също му се искаше да се отбие във вълшебната долина и да почерпи сили и увереност от онова благословено място, преди да продължи по мрачния път, който го очакваше. Разумът обаче му нашепваше друго:
— С всеки ден, в който вървим на юг, а после се връщаме обратно, врагът ще навлиза все по-навътре в родните ни земи, взимайки нови и нови невинни жертви.
— Ще ги заведа сам — рече Джуравиел. — Това е моята съдба, знам го със същата сигурност, с която Авелин знае, че му е писано да се изправи срещу демона. Утре сутринта ще се срещна с тях и заедно ще поемем на път.
Елбраян дълго се взира в своя приятел и някогашен наставник. Как му се искаше елфът да дойде с тях, имаше нужда от мъдростта и куража му, за да поддържа своята решителност, ала прекрасно разбираше, че това е правилният избор — само Джуравиел можеше да отведе хората на сигурно място, а спасяването на толкова много невинни бе нещо, което трябваше да сторят, колкото и важен да бе походът им към Барбакан.
На другата сутрин дойде и втората, също толкова болезнена раздяла.
— Ето те най-сетне! — извика Тунтун, когато видя Симфония да кръстосва една поляна на север от Тревясал лъг.
Почти всички елфи отдавна си бяха тръгнали — част от тях бяха поели на юг заедно с хората (макар че гледаха да останат незабелязани), ала повечето се бяха запътили обратно към Андур’Блау Иннинес. Тунтун и още неколцина нейни другари обаче бяха останали, за да държат под око армията на нашествениците.
Само че земите около Дъндалис съвсем не бяха мястото, където Тунтун искаше да бъде.
Затова, откакто Елбраян и останалите заминаха, тя непрекъснато обикаляше в търсене на Симфония, а в главата й бързо се оформяше план.
Приближи се до коня бавно и предпазливо, но почти веднага установи, че може да се свърже телепатично с него. Наистина, тюркоазът бе настроен към Елбраян, ала благодарение на елфическата си кръв, тя също бе в състояние да долови ако не всички мисли на животното, то поне най-силните му желания.
А те, много бързо разбра Тунтун, бяха досущ като нейните.