Ето как само след няколко минути, Симфония препускаше на северозапад, понесъл елфическата девойка на гърба си.
Глава 46
Слугата на демона
Не усещаше каменния под, под краката си и това най-много от всичко го караше да мрази сегашното си състояние, дори повече, отколкото ненавиждаше демона, своя господар и спасител. Въпреки предимствата, които призрачното съществуване му даваше, Куинтал така и не бе свикнал да живее без онези сетива, които бе изгубил при смъртта си. Липсваше му меката милувка на тревата и хладният допир на камъните по босите му стъпала, соленото морско ухание, което вятърът довяваше откъм залива Вси светии, вкусът на миди и ароматът на екзотичните билки, които „Бягащия с вятъра“ беше накупил в Ясинта.
Сега стоеше (или по-скоро се рееше ниско над пода) пред обсидиановия трон на чудовището, на което служеше.
— До средата на лятото ще сме в Палмарис — обясни Бестесбулзибар и се приведе напред, а кървавочервената му кожа блестеше на оранжевото зарево, хвърляно от потоците лава, които извираха от стената зад него и се разливаха в широки реки от двете страни на подиума. — До есента ще сме обсадили Урсал, а след това снегът вече няма да може да ни попречи, тъй като ще сме прекалено далеч на юг, към Ентел и планинската верига, която разделя кралствата.
— Там ли ще спрем? — попита Куинтал.
— Да спрем? — изсмя се демонът. — Ще се престорим, че се съюзяваме с многобройните вождове на Бехрен, след което ще се опитаме да ги настроим един срещу друг, а после, когато те го очакват най-малко, ще ги нападнем. Тогава целият свят ще бъде мой, а за човечеството ще настъпят мрачни времена.
Куинтал нямаше как да не се съгласи с него. Разбира се, тук-там щяха да останат някои непревзети кътчета — Алпинадор, например, въпреки свирепите нападения по границите му и последвалия поход, преминал през земите му, си оставаше практически недокоснат, но пък северното кралство бездруго бе зле организирано и твърде рядко населено, за да представлява истинска заплаха.
— Времена, които напълно ще са си заслужили — продължи Бестесбулзибар. — Твоите събратя трябва да винят единствено себе си за надвисналата над главите им буря — собствените им слабости и грехове я предизвикаха.
При тези думи демонът размаха гигантските си крила и Куинтал усети как го залива вълна от топъл въздух. И тогава си спомни.
Спомни си всичко с невероятна яснота — всичко, което беше преживял, всичко, което уж го очакваше. Спомни си манастира и пътешествието до Пиманиникуит. Спомни си Авелин, проклетия Авелин и съперничеството между тях двамата. Отново чу гласа му, проникнат от Божията сила, чу и отчаяните му викове, докато „Бягащия с вятъра“ бързо потъваше. Отново се видя как върви по следите му, припомни си историите, които бе слушал във всички градове по пътя си — истории за някакъв луд монах, сипещ зловещи прокоби, страховити предупреждения, които в крайна сметка се бяха оказали самата истина.
Призракът погледна демоничния си повелител, който, сигурен бе той, му бе изпратил тези спомени, само за да го измъчва. Откакто бе в Айда, Куинтал забрави всичко, довело го до мига, когато тленното му тяло умря, а хематитовата брошка пренесе духа му в Барбакан. Помнеше единствено как се бе изправил срещу Авелин и могъщите му приятели, но не и защо го бе сторил.
Ала сега… сега всичко се бе завърнало в съзнанието му, по-ясно отвсякога. Изведнъж Куинтал осъзна, че е обречен, със самото си същество почувства, че демонът е прав, така, както бе прав и Авелин. Човешката слабост, неблагочестието на Абеликанската църква, избиването на капитан Аджонас и неговите моряци, завистта, която той самият изпитваше към Авелин — ето с какво се бе хранил демонът-дактил, за да се пробуди след всички тези векове и отново да хвърли мрачния си покров върху света.
Куинтал мразеше Бестесбулзибар от цялото си сърце, ала знаеше, че е безсилен срещу него — беше затънал прекалено дълбоко и вече не можеше да избяга.
Демонът протегна ръка с дланта надолу и мислено изиска от слугата си да му отдаде онова, което му се полагаше.
Обреченият дух се наведе над ръката му и я целуна.
Нямаше спасение за него.
А демонът-дактил, прекрасно разбираше Куинтал, четеше всички негови мисли, черпейки още по-голяма власт от тях.
— Ти си ми полезен — неочаквано заяви Бестесбулзибар. — Полезен си ми, когато навестяваш сънищата на глупци като Тол Юганик, или когато се промъкваш незабелязан между враговете ми. Ала това, Куинтал, мога да свърша и сам.