Отговорът беше повече от очевиден, поне за Куинтал — никой. Никой не можеше да спре демона-дактил, неговия господар, неговия бог. Изведнъж му се прииска да нахлуе в Урсал и още сега да заеме мястото си на трона.
По-силен дори от това желание бе копнежът да се върне в Сейнт Мер’Абел, отново да се изправи срещу абат Маркварт и отец Йойона, да ги накара да се гърчат в краката му, а след това бавно и безжалостно да ги стъпче до смърт. Те го бяха използвали, съвършено ясно осъзна той, използвали го бяха за собствените си егоистични цели — първо го изпратиха до Пиманиникуит, а след това го превърнаха в бледо подобие на човек и го пуснаха да дири разплата вместо тях. Да, Бестесбулзибар правеше абсолютно същото, ала в очите на Куинтал демонът-дактил беше много по-достоен господар.
— Надзиравай Айда и войните, докато ме няма — нареди чудовището и монахът мъдро предпочете да не търси повече обяснения.
Същата нощ Бестесбулзибар напусна планинските недра и полетя на юг. Само за няколко часа прекоси стотиците мили, които го деляха от земите край Дъндалис, и още преди да бе съмнало вече беше в лагера на слугите си, където гоблинът Готра и великанът Майер Дек спореха разгорещено.
Как обаче заседнаха в гърлата им думите, каква ужасена тишина легна над поляната, когато демонът се спусна от небето, обгръщайки всичко наоколо в мрак, по-черен и от бездните на пъкъла.
— Е? — заповеднически рече дактилът и двете чудовища се занадвикваха.
Един заплашителен поглед бе достатъчен, за да ги накара да прехапят устни и да замълчат. Едва когато Бестесбулзибар се взря подканящо в лицето на Майер Дек, великанът се осмели да проговори отново:
— Лагерите ни са препълнени — обясни той и дори неговият гръмовен глас прозвуча някак приглушено пред лицето на страховития демон. — Трябва да изпратим още войни на юг, за да се включат в битката с врага.
Дактилът рязко се обърна към разтреперания гоблин, а в очите му лумна опасен огън.
— Улг Тик’нарн изчезна — опита се да обясни Готра. — Сигурно е мъртъв.
— Е, и? — сряза го Бестесбулзибар, който очевидно смяташе, че няма нищо по-лесно от това да се намери заместник на изчезналия паурийски генерал.
— Земите тук все още не са напълно прочистени — продължи гоблинът. — Нощната птица продължава да владее горите.
— Той е просто трън в петата ни! — изрева Майер Дек. — А тръгне ли на бой, един великан не спира, за да извади някакъв си трън!
— Трън, който възпрепятства потока на припасите ни… — започна Готра, ала не можа да продължи, прекъснат от смразяващ кръвта вик.
— Достатъчно! — прогърмя гласът на Бестесбулзибар. — Нима смяташ да държиш толкова много войни далеч зад фронтовата линия само заради един-единствен човек?
— Всички земи, през които минем, трябва да бъдат прочистени, пппреди… — заекна Готра, който вече усещаше, че разговорът не отива на добре.
По природа гоблините бяха предпазливи и консервативни; винаги покоряваха набелязаните земи една по една и рядко нападаха, ако не бяха сигурни в пълната си победа.
Демонът обаче нямаше никакво намерение да търпи подобно размотаване.
— Изпратил съм ви да превземете Палмарис, а ти задържаш хиляди войни в тази пустош заради някакво си жалко селце?
— Не! — опита се да възрази гоблинът; искаше да обясни колко важно е керваните им да пътуват необезпокоявани, защото забавеха ли се запасите и оръдията, резултатът можеше да бъде пагубен.
Готра, който съвсем не беше глупак (поне по стандартите на своята раса) смяташе да използва разумни аргументи, с които да убеди своя господар в правотата си, ала вместо тези думи от устата му излезе само проточен писък — без да се церемони много-много, Бестесбулзибар се пресегна, стисна главата му в желязна хватка и го притегли към себе си.
С жестока усмивка на уста демонът вдигна ръка, така че всички да я виждат и само с мисъл удължи единия си нокът, докато той не заприлича на хищния нокът на някой огромен звяр. Бърз замах, последван от протяжен писък и Готра политна към земята, вперил невярващ поглед в кървавата диря, проточила се от челото чак до слабините му.
Бестесбулзибар вдигна ръка, ала макар тя да срещна само въздух, магията, безпогрешна и страховито могъща, се впи в тялото на гоблина и смъкна кожата му с такава лекота сякаш сваляше дреха. Гърчейки се от болка, окървавеното създание се свлече на тревата в агония.