Без да каже нито дума, демонът погълна одраната кожа на слугата си.
— Кой беше втори след Улг Тик’нарн? — попита, когато свърши.
Отговор не последва, ала паурите побързаха да изтикат напред един от своите другари, разтреперан от глава до пети.
— Как се казваш?
— Кос… — не можа да довърши вцепененото джудже.
— Кос-косио Бегулн — отвърна Майер Дек вместо него.
— И какво мисли Кос-косио Бегулн по този въпрос? — попита Бестесбулзибар.
— Мисли, че трябва да продължим на юг — излъга великанът, комуто идеята нерешителното джудже да застане начело на паурите, истински се нравеше. — Или по неведнъж завинаги да се разправим с Нощната птица и жалките му бойци, та да си разчистим пътя на юг.
Демонът кимна удовлетворено и Кос-косио като че ли си поотдъхна.
— От днес паурите са под твоя власт — нареди му Бестесбулзибар. — А двамата с Майер Дек ще командвате гоблините, докато не открием подходящ заместник на Готра.
И като изгледа заплашително събралите се наоколо чудовища, заяви:
— Очаквам да превземете Палмарис до деня на лятното слънцестоене. Ако се наложи да ви потърся преди да сте покорили пристанищния град, гответе се да срещнете съдба, по-страшна и от тази на Готра!
И сред оглушителен плясък на крила и малко магия, накарала пламъците на огъня да подскочат нависоко, демонът-дактил се понесе на запад, за да нагледа и останалите две поселища. Доволен от видяното, той зави на север, с намерението да пресрещне поредния керван и едновременно да ги окуражи и сплаши.
Ала в този миг нещо друго привлече вниманието му, нечие присъствие, каквото не бе усещал от векове насам. Бавно започна да се снишава, описвайки кръг след кръг над гъстата гора. Зорките му очи забелязваха и най-беглото движение, от острия му слух не убягваше и най-слабият звук.
Някъде наблизо имаше елф, сигурен бе в това. Един от Туел’алфарите, най-древните и страшни врагове на демона-дактил.
Глава 47
Хармония
Нощта беше тиха и неописуемо красива. От време на време някое пухкаво облаче прекосяваше небето, подгонено от палавия югозападен ветрец, ала през повечето време звездите грееха ярко в уханния мрак, в който вече се усещаше сладкият мирис на настъпващата пролет.
Каква огромна лъжа бе всичко това, помисли си Елбраян. Много скоро ароматът на пробуждащия се живот щеше да бъде изместен от вонята на гоблини, паури и великани, от задушливия дъх на смъртта. Много скоро това привидно спокойствие щеше да се пръсне на хиляди парченца, стъпкано под нозете на прииждащите черни орди, прогонено от плющящите бичове на паурите, смазано от тежките оръдия.
Жестока, мъчителна лъжа — тишината, покоят на нощта, нежният пролетен бриз.
Слабо движение недалеч от него откъсна младия мъж от мислите му. Той обаче не посегна към оръжието си, познал меките стъпки и сладкото ухание — като на поляна, покрита с току-що разцъфнали цветя. Миг по-късно Пони излезе измежду две близки дървета, облечена само в къса, копринена нощница. Разпуснатата й коса обгръщаше красивото й лице, галеше нежните бузи и закачливо се увиваше около врата й по начин, който накара сърцето на Елбраян да забие учестено.
Пони го погледна, топло усмихната, после обви ръце около себе си, за да се предпази от нощния хлад, и вдигна очи към звездното небе.
— Как можах да те доведа тук! — прошепна младият мъж и застана зад нея.
Младата жена положи глава върху ръката му, почиваща върху нейното рамо, и се извърна на една страна, облягайки се на гърдите му.
— Как би могъл да ме спреш? — отвърна тя и Елбраян се засмя, после я целуна по косата и обгърна крехкото й тяло със силните си ръце.
Как наистина, помисли си той, както винаги, изпълнен с възхищение от неукротимия й дух. Знаеше, че понечи ли да я контролира, любовта му няма да бъде истинска, няма да бъде пълна, защото всеки опит някой да решава вместо нея, би прекършил същия този дух, от който така се възхищаваше. Сърцето й му принадлежеше, ала волята й си бе само нейна и единственият начин да й попречи да дойде с него, би бил да я повали в безсъзнание и да я затвори в някоя дълбока пещера!
Младата жена се обърна в прегръдките му и вдигна лице към него.
Елбраян се взря в очите й, представяйки си я как издъхва, пронизана от остро гоблиново копие и неволно извърна поглед към звездите, чудейки се как би продължил напред, ако нещо се случеше с нея и какъв смисъл би имал животът му тогава.