Усети как ръката й го докосва по бузата и нежно, ала настойчиво притегля лицето му надолу.
— И двамата сме в опасност — напомни му тя. — Да, заплашва ме смърт, ала същото се отнася и за Елбраян.
— Дори не го споменавай!
— Но то е напълно възможно, риск, който поехме с ясното съзнание за опасностите, които изборът ни крие, ала който дългът ни повеляваше да поемем. Не бих искала да живея в онова, което би останало от нашия свят, ако демонът не бъде погубен; хиляди пъти предпочитам да загина в битка с него там, в далечен Барбакан…
Гласът й заглъхна и тя се повдигна на пръсти, за да го целуне.
— Предпочитам да загина рамо до рамо с мъжа, когото обичам.
Елбраян отново се извърна, неспособен да приеме мисълта, че може завинаги да я изгуби, нея, най-скъпото му същество на този свят. Тя обаче улови брадичката му в шепа и го принуди да я погледне право в очите.
— Аз съм боец — заяви тя. — Цял живот съм се борила, още от деня, когато си тръгнах от изпепеления Дъндалис. Моят дълг е също толкова голям, колкото и твоят.
— Разбира се! — съгласи се Елбраян веднага.
— И ако ми е писано да умра, нека срещна смъртта си в битка — рече младата жена през стиснати зъби. — Нека бъде в битка срещу демона-дактил, та Авелин да успее да се изправи очи в очи с него и може би да го довърши. Аз съм боец, обич моя, не ми отнемай правото на достоен край!
— Как бих искал този край да дойде едновременно и за теб, и за мен — безпомощно се усмихна Елбраян. — След поне сто години.
Пони протегна ръка, за да докосне устните му и усети твърдата брада, набола през няколкото дни, откакто бяха поели на път.
— Май е крайно време да създадеш малко работа на Буря — засмя се тя, — иначе лицето ми ще пламне, изжулено до червено.
— И не само лицето ти, любов моя — подразни я Елбраян и като я повдигна от земята, нежно я ухапа под брадичката, нарочно одрасквайки нежната й шия.
Младата жена меко стъпи на земята, без да го пуска и когато очите им отново се срещнаха, цялата игривост си беше отишла, отстъпвайки място на внезапна страст, разпалена още повече от мисълта, че времето им заедно може би наближава своя жесток край. Пони го целуна, този път настойчиво, почти грубо, придърпвайки главата му към себе си, въпреки че между тях вече не бе останало никакво разстояние.
Елбраян я притисна още по-плътно до тялото си и спусна едната си ръка по голия й крак, после я плъзна под тънкия плат, нагоре по гърба й, докато с другата бавно я полагаше на земята.
— Отвара — упорито твърдеше Авелин.
— Отвара за шемет, тогаз’ — изсумтя Брадуордън. — Кой глупак би приготвил такваз’ отрова? Напитка, дето ще накара краката ти да омекнат, когато един по-силничък удар със сопа може да стори същото, че и по-лошо!
— Отвара за кураж! — възпротиви се монахът и като отпи голяма глътка, обърса лицето с опакото на ръката си.
— Отвара за страхливци — вече сериозно рече кентавърът и Авелин го изгледа изненадано. — О, да, аз също обичам хубавото питие. Какво не бих дал за една чашка богъл, а в цяла Корона няма отвара, дето би те тръшнала по-лесно от елфическото вино. Ала аз пия само когато имам повод да празнувам, приятелю, само в дните на слънцестоенето или пък равноденствието, а не за да избягам от нещо.
— А може би просто нямаш от какво толкова да бягаш — промълви Авелин и отново надигна плоската манерка.
Не отпи обаче, спрян против волята си от неумолимия поглед на кентавъра.
— Колкото повече се криеш, толкоз по-голяма власт даваш на онуй, от което бягаш — заяви Брадуордън. — Погледни ме, братко Авелин, погледни ме в очите и знай, че никога не лъжа.
Монахът свали бутилката и вдигна очи към него.
— Постъпил си правилно, като си взел камъните.
— Каква глупост е пък това? — възкликна Авелин.
— Недей да отричаш — махна с ръка Брадуордън, без да обръща внимание на протестите му. — Мен не можеш излъга. Не се страхуваш от твоите събратя, туй ми е повече от ясно. Не се боиш, че монасите от твоя орден могат да изпратят нов брат Правда по дирите ти. Не, приятелю, ти се боиш от Авелин Десбрис, страхуваш се онуй, дето си сторил, страхуваш се за безсмъртната си душа. Е, наистина ли смяташ, че си я омърсил?
— Нищо не разбираш!
— Ам’че да! — провикна се Брадуордън, имитирайки го доста правдоподобно. — Прекрасно разбирам хората, приятелю, прекрасно разбирам и теб. И знам, че тези „отвари за кураж“ не са нищо повече от опит да избягаш от миналото си, да забравиш за решенията, които си бил принуден да вземеш… решения достойни и благородни. Добре ме чуй, защото не те лъжа — нямам причина да го правя! — постъпил си правилно — и бягството, и кражбата на камъните, дори убийството на онзи, който се е канел да те погуби. Направил си каквото е трябвало, приятелю, тъй че остави угризенията зад гърба си, та още по-ясно да виждаш пътя пред себе си. Казваш, че знаеш каква е съдбата ти и аз ти вярвам, иначе не бих дошъл с теб. Писано ти е да се изправиш срещу демона и да го унищожиш и аз знам, че можеш да го сториш, ала само ако в съзнанието и сърцето ти цари мир.