Тези думи, излезли от устата на стария кентавър, създание загадъчно и мъдро, дълбоко впечатлиха монаха. Той сведе поглед към бутилката в ръцете си и за първи път я видя като враг, като признак на собствената му слабост.
— Нямаш нужда от тази отвара — заяви Брадуордън. — Ала когато всичко свърши и демонът рухне поразен, ще те поканя на чашка богъл и тогаз ще видиш какво значи светът да се върти около теб!
И като се пресегна, кентавърът измъкна манерката от ръката на приятеля си, впил проницателен поглед в очите му.
— Авелин няма защо да се крие от Авелин — сериозно каза той и едрият монах бавно кимна. — Само от дактила! — продължи Брадуордън. — Засега гледай да останеш незабелязан от него, поне докато не настъпи подходящият момент. А туй шише няма да ти помогне особено!
Все така безмълвен, Авелин отново кимна. Беше изумен, че кентавърът така ясно бе прозрял какво го измъчва, сякаш бе надзърнал в сърцето му и с очите си бе видял угризенията, спотаени там. Питието, което винаги носеше със себе си, наистина не бе отвара за смелост, а проява на слабост и страх, бягство от миналото.
Без да сваля поглед от Брадуордън, монахът отвърна на усмивката му и захвърли бутилката в храсталака.
Сега Авелин Десбрис най-сетне можеше да посрещне съдбата си без да съжалява за пътя, довел го дотук.
Брадуордън пък вдигна гайдата си и засвири тихичко и такава бе магията на неговата песен, че никой — човек, гоблин или диво животно, не можеше да разбере откъде идва тя. Нежната мелодия, едновременно тъжна и вдъхваща надежда, успокои Авелин и го изпълни с кураж, после се понесе между дърветата, помилва двамата влюбени и даде нови сили на Полсън и Катерицата, които стояха на пост отвъд пределите на малкия лагер.
В този миг, дори повече отвсякога, шестимата бяха едно цяло, неразривно свързани от една мисия и една хармония.
Нямаше покой за Тунтун и Симфония обаче. Елфическата девойка следеше вярното животно, готова да спре и при най-малкия признак за умора, ала то продължаваше да се носи в нощта, прекосявайки нощните сенки като да бе самата Шийла, поела пътя си на запад.
Онова, което ги тласкаше напред, бе не по-малко важно от мисията на Елбраян и останалите, запътили се към земите на демона. Тунтун все още беше ядосана, задето не й бяха позволили да се присъедини към отряда и никакви доводи не можеха да разсеят недоволството й. Тя искаше смъртта на демона не по-малко, отколкото Джуравиел или всеки друг. Ала имаше и нещо друго, което я бе накарало да полети на запад. Не разумът, а сърцето я бе тласнало да потърси Симфония и да се втурне след малкия отряд — донякъде, защото Бели’мар Джуравиел (най-близкият й другар, независимо от вечните им препирни) беше част от него, ала също така понеже Нощната птица бе начело. Да, Тунтун повече не можеше да отрича чувствата си към младия пазител. Изиграла бе важна роля в събитията, довели го до тук, и точно както майката се вкопчва в поотрасналата си рожба, така и тя не искаше да го пусне сам на толкова опасен път.
Да, именно заради Нощната птица се носеше Тунтун през нощната гора, заради него, мъжа, когото бе обучила и когото бе започнала да обича. Не че нямаше доверие в него (а и иначе, когато никога досега не го бе виждала толкова силен и уверен!) и все пак смяташе да застане рамо до рамо с него в най-мрачния, ала може би и най-славния миг в живота му.
Елфическата девойка се наведе над шията на великолепния жребец и го помоли да препусне още по-бързо. Симфония, който обичаше пазителя не по-малко от нея, не чака втора подкана.
Глава 48
Древни врагове
— Ти и твоите приятели ни спасихте, не го оспорвам — рече Джинго Грегор, а гласът му потреперваше от преживяното през последните няколко седмици напрежение, от страховитите изненади и ужаса. — И все пак, нима трябва доброволно да отидем там, където властва магията?