И той умолително вдигна очи към създанието, което, макар да се показваше рядко пред очите им, бе водило него и останалите хора из тези непознати земи, все на юг, докато в далечината не зърнаха високи планини.
— По-добре това, отколкото да се изправите срещу гоблиновите пълчища — отвърна Джуравиел. — Предлагам ви подслон, убежище по-сигурно и от най-тайното скривалище на света. И не току-така ви каним в нашето царство, Джинго Грегор — за Туел’алфарите вие сте също така непознати, както сме ние за вас, а и границите ни обикновено са затворени за твоята раса. И все пак, ето че ви водя в долината на своя народ, защото ако не го сторя, ви обричам на сигурна смърт.
— Не съм неблагодарен, добри ми елфе — рече Джинго.
— Просто предпазлив — довърши Джуравиел вместо него и се спусна надолу, така че мъжът да го вижда, нещо, което рядко се бе случвало през тези няколко седмици. — Така и трябва да бъде, след всичко, което ви сполетя напоследък. Ала аз не съм ви враг.
— В това отдавна се убедихме — увери го Джинго.
— Тогава забравете тревогите, които ви измъчват, защото Андур’Блау Иннинес е съвсем близо. И знайте, че сте благословени, едни от малцината люде, допуснати до прекрасната долина на моя народ.
Последните думи на Джуравиел прозвучаха някак рязко, като отражение на съмненията, които го измъчваха — наистина, Елбраян, макар и човек, бе живял в царството на Туел’алфарите; наистина, малкият им отряд, начело с него и Тунтун, се бе притекъл на помощ на селяните с благословията на лейди Даселронд, ала дали не беше прекалено да доведе хора в Андур’Блау Иннинес без изричното позволение на своята повелителка? И сега Джуравиел се питаше дали хората няма да бъдат отпратени от свещените земи на елфите. Кой знае, може би щеше да открие, че пътеките, водещи в Долината на мъглите, са вече променени, скрити и от него самия. Лейди Даселронд беше милостива, ала освен това бе прагматична и твърдо решена да брани царството и поданиците си. Добруването на Туел’алфарите тя поставяше над всичко, може би дори над живота на неколцина човешки бежанци.
Въпреки едва доловимото съмнение в гласа на елфа, Джинго Грегор изглежда се успокои от думите му, които бе чувал вече няколко пъти през последните дни. Джуравиел изпитваше единствено състрадание към тези злощастни люде, изтощени от дългия път, понесли навярно тежки загуби при гоблиновите нападения, а и те самите — бити и измъчвани от скверните създания. Да, той бе готов да ги утешава, да им вдъхва кураж, колкото често се налага, та дори сам да не бе сигурен в изхода от начинанието си.
Джинго Грегор се върна обратно при топлия лагерен огън, Джуравиел също се приближи, за да държи малкия отряд под око, макар хората да не усетиха нищо, толкова безшумни бяха движенията му между клоните на дърветата.
Огънят вече догаряше. Бездруго не особено висок (Джуравиел бе наредил така, макар да бе почти сигурен, че наоколо не се навъртат врагове, или поне не организирани отряди), сега от него бяха останали само шепа тлеещи въглени, чийто оранжев светлик хвърляше меки отблясъци върху заспалите хора и се смесваше със спокойното им дишане.
Джуравиел също се бе унесъл, удобно облегнат в сгъвката на един висок клон. Знаеше, че би трябвало да гледа към лагера, ала нощното небе, загадъчно и обсипано със звезди, неизбежно притегляше погледа му.
Внезапно вниманието му бе привлечено от нещо черно и зловещо, което се носеше право към него! Елфът почувства присъствието на демона-дактил така осезаемо, както и звярът долавяше неговото, усети ужаса, въплътеното зло, което изпълни въздуха и спусна пелена от смразяващ студ над земята.
С огромно усилие на волята откъсна поглед от небето и връхлитащата гибел и скочи от дървото, после се втурна между заспалите хора, подритваше краката им, шептеше настойчиво, докато най-сетне ги събуди до един.
— Бягайте! — нареди той. — Разделете се на групички от четирима-петима и се разпръснете в гората!
Засипа го порой от въпроси, той обаче нямаше време за губене:
— Не се бавете! — повтаряше. — Не се бавете, защото смъртта вече лети към нас. Бягайте!
Демонът беше близо, толкова близо! Ужасените хора се защураха насам-натам, мъчейки се да съберат вещите си или поне да нахлузят ботуши на босите си крака. Най-сетне успяха да овладеят обзелата ги паника и потънаха в мрака на гората.