Джуравиел се съпротивляваше яростно, ала противникът му бе прекалено могъщ. Колкото повече се опитваше да не мисли за Елбраян и останалите, толкова повече научаваше демонът за тях. Вледеняващ страх запълзя по тялото на елфа — несъмнено, Бестесбулзибар щеше да изкопчи всичко за неговите приятели и след като го погълнеше, щеше да стори същото и с тях.
— Авелин — прошепна звярът.
— Не! — изкрещя Джуравиел и яростно зарита.
Улучи чудовището право в окото и най-сетне успя да се освободи от желязната му хватка. Тупна на земята и се опита да побегне, ала демонът се надвеси над него с лице, изкривено в жестока усмивка.
— Нямаш място тук — разнеслият се неочаквано мелодичен глас сепна дактила и прикова цялото му внимание.
И той, и жертвата му се обърнаха, тъкмо когато лейди Даселронд се показа измежду близките дървета, следвана от дузина въоръжени елфи.
— Все още си жива! — изрева демонът при вида на елфическата повелителка, която помнеше от предишното си пробуждане.
— А ти отново скверниш земята на Корона — отвърна тя — и целият свят ридае горко.
— И с основание! — заяви Бестесбулзибар. — Къде е Теранен Динониел сега, Даселронд? Кой ще ме спре този път?
При тези думи демонът хвърли зъл поглед към Джуравиел, който потрепери при мисълта, че може би е издал приятелите си.
— Кой, Даселронд? — продължи чудовището. — Ти или този жалък страхливец, който се гърчи в краката ми?
И като огледа заобиколилите го елфи, избухна в зловещ смях.
— Или може би всички вие? Добре тогава, да започваме, та веднъж завинаги да се разправя с досадните Туел’алфари!
— Няма да се бием с теб — хладно отвърна лейди Даселронд. — Не и тук.
При тези думи тя вдигна огромен зелен камък, който заискри ослепително и обля всичко наоколо в зелена светлина… Всичко, освен демона — прекалено непрогледен бе мракът, който обгръщаше гнусното му тяло, прекалено могъща — мерзката му магия.
— Каква подла измама е това? — ревна той. — Каква глу…
Така и не можа да довърши — внезапно светът започна да се изменя, гъста зелена мъгла се спусна над него, а когато се вдигна, небето грееше двойно по-ярко, а звездите сякаш бяха по-близо.
Намираха се в Андур’Блау Иннинес, всички те — лейди Даселронд и Джуравиел, елфи и бегълци.
И Бестесбулзибар.
— Каква подлост…! — обезумял от гняв викна дактилът, разбрал изведнъж, че не бива да е тук, в самото сърце на елфическата сила.
— Каня те в дома си, демоне — гласът на лейди Даселронд беше някак по-слаб — колко ли трябва да й бе коствало да пренесе всички във вълшебната долина, или пък, кой знае, да промени земята под краката им? — Не можеш да ме победиш, не и тук, не и сега.
Дактилът изръмжа ядовито, но се замисли над думите й. Наистина, и сам усещаше силата на елфическата повелителка и нейните поданици.
— Не след дълго! — закани се той, разкривил лице в грозна гримаса.
Лейди Даселронд вдигна зеления камък, сърцето на Андур’Блау Иннинес, и сиянието му, многократно по-ярко отпреди, огря всичко наоколо.
Страховитият рев на чудовището, рев на болка и ярост, я накара да се олюлее.
— Е, значи спаси жалкия елф и човеците, които той водеше със себе си — изсмя се то в лицето й. — Нима това ще им помогне, когато светът бъде мой?
При тези думи демонът размаха огромните си черни крила и се издигна във въздуха, съпроводен от рояк миниатюрни елфически стрелички.
Каквато и радост да бяха изпитали Туел’алфарите при бягството на дактила, тя бързо се стопи. Принудена от обстоятелствата, лейди Даселронд бе допуснала скверното създание в най-святото, най-скъпото на сърцата им място и макар Бестесбулзибар да беше прав и все още да не бе в състояние да се изправи срещу тях в царството им, малката им победа изобщо не бе отслабила могъществото му.
Джуравиел се приближи до лейди Даселронд, която продължаваше да се взира в късчето земя, където бе стоял демонът, сега почерняло и безжизнено.
— Рана, която никога няма да зарасне — печално рече тя.
Джуравиел коленичи, за да може по-добре да огледа мястото, и усети как му се повдига от лъхналия го дъх на разложение.