— Гнойна рана, която бавно ще се разпростира наоколо — рече лейди Даселронд. — Трябва зорко да бдим около нея, защото ако дори за миг оставим магията и песните ни да отслабнат, покварата на Бестесбулзибар ще плъзне из долината.
Джуравиел въздъхна и вдигна безнадежден поглед към своята повелителка, а красивото му лице бе помрачено от сянката на угризението.
— Демонът става все по-силен — в гласа на лейди Даселронд нямаше и следа от обвинение.
— Провалих се — мрачно рече Джуравиел и господарката му го погледна невярващо. — Той знае — за Елбраян, за Авелин, за целия план.
— Тогава горко на Елбраян — отвърна лейди Даселронд. — Или по-скоро — уповавай се в Нощната птица и в брат Авелин, чието сърце е чисто. Те поеха на север, за да се бият с Бестесбулзибар и ще го направят.
Джуравиел отново сведе поглед към черния белег, с който демонът бе дамгосал скъпата му долина. Да, Бестесбулзибар наистина трябва да бе станал изключително могъщ, щом бе в състояние да оскверни по този начин дори свещената земя на Андур’Блау Иннинес. Лейди Даселронд му казваше да има вяра и той щеше да се опита, ала въпреки това не можа да скрие страха, изписал се по лицето му, когато обърна очи на север.
— А сега да се залавяме за работа — продължи лейди Даселронд, повишавайки глас, така че да я чуят и останалите елфи. — Имаме неочаквани гости, за които трябва да се погрижим — първо да им помогнем да се съвземат, а след това да ги заведем на сигурно място при техните събратя… разбира се, ако някъде в света все още има такова място.
И като сведе поглед към грозната рана, почернила вълшебната земя на нейните владения, елфическата повелителка меко добави:
— Чака ни много работа.
Глава 49
Преследвани
— Местността става все по-дива, чичо Мейдър, все повече заприличва на враговете, срещу които сме тръгнали. Дърветата тук са по-стари и по-мрачни, с плодове никога небрани от грижовна човешка ръка. Зверовете не се боят от нас, нито пък се плашат от оръжията и хитростта ни.
Младият мъж се облегна на корена, който пресичаше по диагонал импровизираната „стаичка“ на Оракула, и се замисли над собствените си думи. Така си беше, вече се намираха далеч на север от всички познати човешки поселища и светът внезапно бе станал някак по-голям и по-враждебен. Планините на скверен Барбакан се издигаха на по-малко от ден път оттам — огромни и заплашителни, те всяваха страх в сърцето на пътниците и ги караха да се усещат малки и незначителни.
— И това ме изпълва със смесени чувства — продължи Елбраян след малко. — Страхувам се за нашата сигурност — ще мога ли да защитя приятелите си, не само от врага, но и от тези опасни земи и жестоките истини на оцеляването? И все пак, тук съм по-свободен, откъдето и да било; тук повече отвсякога се превръщам в мъжа, който елфите ме обучиха да бъда. Тук няма място за грешки, няма втора възможност и точно това ме държи нащрек, не ми дава да се отпусна нито за миг. Тук изпитвам страх, значи съм жив.
Младият мъж отново се облегна назад, усмихнат на иронията в собствените си думи — боя се, значи съм жив.
— Стига да имат възможност, повечето хора биха избрали съществувание спокойно и изпълнено с удоволствия. Мнозина биха се обградили със слуги и наложници. И точно там грешат, защото тук, където опасността вечно дебне зад ъгъла, аз съм десетократно по-жив, отколкото те някога ще бъдат. А и предизвикателството, което представлява животът с Пони (предизвикателство, на което се надявам да се радвам още дълги години), прави дните ми неизмеримо по-пълноценни. Разликата, струва ми се, е като тази между обикновената плътска сласт и сливането на двама души, които се обичат, разликата между задоволяването на някаква физическа потребност и истинската страст. Да, може би още утре ще срещна смъртта си, ала тук, на ръба на катастрофата, тук, където се чувствам едно с истинската си същност, именно тук изживявам много повече, отколкото където и да било преди. Затова не съжалявам, че съдбата ме поведе по този път, чичо Мейдър, не съжалявам и останалите, Брадуордън и Авелин, Полсън и Катерицата и най-вече Пони, които също поеха по него. Съжалявам единствено, че Джуравиел не успя да продължи с нас, че дългът се намеси и го принуди да се върне.
Младият мъж подпря глава върху шепата си и замълча, загледан в бледия образ в ъгълчето на огледалото. Всичко, което бе казал досега, беше вярно. Наистина, смъртта и страданията на хората го изпълваха с дълбока скръб, ала не можеше да отрече, че едновременно с това усеща и някаква възбуда, примесена с чувството, че прави нещо значимо и благородно.