Елбраян кимна извинително.
— Все още не знаем дали е прекалено късно — довърши той по-тихо.
— Но сега вече сме защитени, нали? — попита Брадуордън и Авелин кимна.
С помощта на слънчевия камък, който бе взел от Куинтал, той бе създал щит, който да спира магическия взор на всеки, опитал се да ги открие. Вълшебството не беше трудно и за могъщия монах щеше да бъде съвсем лесно да го поддържа много дълго време, без това да го изтощи и да му попречи да използва останалите камъни.
Вълшебство, до което отдавна трябваше да е прибягнал, ясно осъзна Авелин, още откакто напуснаха земите край Дъндалис.
— Глупак! — изфуча Полсън и като го изгледа разлютено, тръгна нанякъде.
Елбраян побърза да го настигне и като го хвана за лакътя, поведе го към няколко вечнозелени храсти извън лагера, където можеха да поговорят насаме.
— Ти също не спомена, че ни трябва такъв щит — рече пазителят направо.
— Да, ама аз не съм магьосник — отвърна траперът. — Дори не знаех, че имало такова нещо.
— Тогава се радвай, че имаме човек като Авелин, който може да ни скрие от очите на демона.
— Освен ако проклетото изчадие вече не ни е видяло — изтъкна Полсън и нервно се огледа.
— Нямам намерение да търпя взаимни обвинения и караници между нас! — недвусмислено заяви Елбраян.
Ловецът дълго се взира в него, ала най-сетне отстъпи пред неумолимия му поглед. Вместо както обикновено да заеме отбранителна позиция, той се опита да види нещата през очите на Елбраян. Най-сетне кимна:
— Радвам се, че Авелин е с нас — искрено рече той.
— Все някак ще се доберем дотам — увери го Елбраян и се накани да си тръгне.
— Хей, пазителю — извика Полсън след него и когато младият мъж се обърна, видя, че по устните на ловеца играе широка усмивка.
— Ще се доберем дотам, казваш? А сигурен ли си, че туй е нещо хубаво?
— Сигурен съм, че не е — отвърна Елбраян също така широко усмихнат.
Покатерени на една висока скала, Елбраян и останалите скришом наблюдаваха поредния керван от Барбакан. Имаше най-вече гоблини, които се тътреха напред с превити рамене и нещастни физиономии, особено онези, които бяха впрегнати в паурийските оръдия — катапулти, балисти и огромни устройства, които можеха да пробият дупка и в най-яката крепостна стена.
Черните редици бяха сякаш безкрайни, толкова дълги, че не можеха да бъдат обхванати с поглед и се губеха далеч на изток.
— Алпинадор също е обсаден — рече Елбраян.
— Демонът ще използва летните месеци, за да стигне до брега, където несъмнено го очакват още паурийски подкрепления — обади се и Авелин. — Освен разбира се — добави той, замисляйки се над собствените си думи, — ако войските му вече не са се добрали до брега. Ам’че да!
— Значи нямаме никакво време за губене — намеси се Брадуордън.
Застанал на около метър-два зад тях, тъй като очевидно не можеше да се изкатери по скалата, кентавърът бе прекарал последния половин час, чакайки ги да слязат, а нетърпението му само нарастваше, докато слушаше как Полсън безспирно брои очевидно многобройните великани в кервана, а останалите описват екзотичните бойни оръдия.
— Трябва да изчакаме Пони — напомни им Елбраян.
— Значи няма какво повече да чакате — долетя глас откъм пътеката, последван миг по-късно и от самата Пони. — Открих няколко прохода, през които можем да минем — обясни тя. — Тази пътека се разделя на около четвърт миля оттук — лявото разклонение поема надолу, ала дясното тръгва нагоре и навлиза в планините, които не се оказаха чак толкова непреодолими.
— Има ли достатъчно прикритие? — попита Елбраян.
— Колкото искаш. От двете страни на пътеката се издигат високи скали, но ако врагът е разположил постове на подходящите места, най-вероятно ще ни забележат.
— Значи просто трябва да ги забележим първи — решително заяви пазителят и като вдигна Ястребокрилия, изпрати Катерицата да ги покрива отляво, Пони — отдясно, а той самият тръгна напред, доста преди Авелин, Полсън и Брадуордън.
След час вече се бяха изкачили високо в планината, там, където дърветата свършваха и вятърът свиреше с утроена ярост. Въпреки че оставяше след себе си знаци, които да насочват другарите му, Елбраян се боеше да не би останалите да се изгубят. Барбакан беше диво място, земя на огромни скални образувания, остри камъни и непроходими гъсталаци. Място, където пътеките свършваха най-неочаквано, достигайки страховити бездни; място, където върху главата на невнимателния пътник само за миг можеше да се стовари огромен скален къс. Място първично и необуздано, където опасността дебнеше на всяка крачка и където пазителят се чувстваше истински жив.