Едва доловим звук отдясно го накара да приклекне и да посегне към меча си. Бърз като котка, той изтича зад един камък и като се хвърли по корем на земята, предпазливо надникна иззад прикритието си. Видя неголямо дефиле, в което растяха храсти и мрачни дървета.
Шумът се повтори, но този път Елбраян откри и източника му — все още неразличима сянка, която си проправяше път между храсталаците. Без да я изпуска от поглед, пазителят вдигна Ястребокрилия.
Само за да го свали миг по-късно, когато сянката излезе на открито.
— Пони! — тихичко я повика той, забелязал колко предпазливо се движи младата жена.
— Гоблин — прошепна тя, без да посмее да прекоси няколкото метра, които я деляха от него. — Ей там, между двата бора, зад онази скала.
Елбраян проследи ръката й и кимна, макар че от толкова далеч бе в състояние да различи само камъка, но не и спотаения зад него враг.
— Колко са?
— Видях само един, но по-надолу може да има и други.
Пазителят обърна поглед назад към пътеката. Беше се придвижвал под прикритието на сенките, така че беше малко вероятно гоблинът да го е усетил. За Авелин обаче, и особено за Брадуордън, щеше да бъде доста по-трудно да останат незабелязани, а според изчисленията на Елбраян, тримата му другари много скоро щяха да се появят.
В този миг нещо се раздвижи между двата далечни бора и скритият до този момент гоблин се покатери върху камъка. Раздиран от съмнения, несигурен как да постъпи, Елбраян сложи стрела в тетивата на лъка си.
— Ако има и други, сами ще се издадем — прошепна той на Пони.
— Може би ще успея да се промъкна незабелязано зад него — предложи тя.
Елбраян се замисли над тази възможност, после обаче видя как нещо на пътеката привлече вниманието на гоблина.
— Вече знае за нас — досети се той и вдигна Ястребокрилия.
Чудовището се намираше на повече от сто метра, единственото, което се виждаше от него бяха главата и раменете му, а и вятърът, толкова високо в планината, беше насрещен и доста силен. Въпреки това стрелата на Елбраян беше безпогрешна и злото същество рухна покосено.
Разнесе се грозен писък и миг по-късно иззад камъка се показа още един гоблин.
— Разкрити сме! — извика пазителят на Пони и двамата се хвърлиха напред, макар че да догонят изчезналия между гъстите дървета и храсталаци враг, беше почти невъзможно. Не бяха изминали повече от няколко метра, когато се заковаха на място, виждайки гоблинът да се връща обратно.
Залитайки немощно, скверното създание излезе измежду дърветата, направи няколко крачки и рухна на земята. Миг по-късно Катерицата изскочи от горичката и отиде да си прибере камите.
— Отлична работа! — рече Елбраян, макар че ловецът не можеше да го чуе.
— Добре, че беше там — съгласи се Пони.
— Ще вземем Полсън и четиримата ще огледаме мястото, за да сме сигурни, че наоколо няма други постове — реши младият мъж и щом Полсън се присъедини към тях, направиха точно това.
Търсиха дълго и когато най-сетне се увериха, че никой не е видял как убиват гоблините, пазителят ги отведе в една дълбока падина, където възнамеряваше да прекарат нощта. Всъщност на Елбраян никак не му се искаше да спират, но знаеше, че не могат да продължат по опасната планинска пътека на тъмно, а да запалят факли бе немислимо.
Разположиха се на лагер спокойни, че до този момент са останали незабелязани, без изобщо да подозират, че по следите им е тръгнал страховит враг — свиреп великан заедно с още десетина от своята жестока раса, понесъл магическо копие, което бе усетило кратката битка и го бе отвело при камъка и труповете… място, съвсем близо до техния лагер.
Нощта бе хладна и тиха, единственият звук, който нарушаваше покоя, бе неспирният стон на вятъра. Завити с дебело одеяло, Пони и Елбраян седяха сгушени един в друг. Брадуордън бе застанал недалеч от тях, използвайки масивното си туловище, за да предпази спящия Авелин от ледения повей. Полсън и Катерицата бяха на пост.
— Утре ще ни се наложи да катерим доста стръмни склонове — отбеляза Елбраян с притеснение в гласа.