— Хич недей се тревожи — успокои го кентавърът. — Все ще намеря отде да мина.
— Повече се безпокоя за Авелин — призна пазителят и като по даден знак монахът се завъртя на другата си страна и шумно изхърка.
— Ще се справи — убедено заяви Пони. — Пътувах с него месеци наред и нито веднъж не го чух да се оплаква. Убеден е, че това е съдбата му и знам, че няма да позволи на някаква си планина да го спре.
Елбраян се вгледа в спящия мъж и като си спомни всичко, което бе преживял с него, нямаше как да не се съгласи.
— Освен туй няма и да е уморен — обади се Брадуордън. — Като гледам как хубавичко си поспива…
Отново, сякаш го бе чул, Авелин се размърда насън и изхърка.
— Катерицо, ти ли си? — прошепна Полсън, ала гласът му бързо бе удавен от стенанието на вятъра.
Траперът приклекна, взирайки се напрегнато в дърветата, откъдето бе дошъл шумът. Внезапно осъзна, че един от дънерите, които гледа, не е никакъв дънер.
— Проклятие! — изруга той и се втурна да бяга.
Не бе направил и две крачки, когато покрай главата му профуча нещо сребристо и го накара да отскочи с вик настрани. Обърна се назад и видя тялото на великана да потръпва конвулсивно, когато камата на Катерицата го улучи право в гърдите.
— Е, хайде да те видим! — извика едрият мъж, набирайки увереност от мисълта, че другарят му е наблизо.
Имаше обаче нещо, което го тревожеше — металическият звън, разнесъл се, когато камата на Катерицата се удари в гърдите на чудовището. Фоморийските великани бяха достатъчно опасни противници и без доспехи!
А този наистина имаше такива, със собствените си очи се убеди Полсън, когато огромното създание се приближи. Още две ками изсвистяха във въздуха, полетели към главата на великана. И двете улучиха целта си, и двете тупнаха на земята, спрени от як метален шлем.
— Безсмислено е! — извика Полсън и тъкмо се канеше да побегне, когато ярко оранжево сияние привлече погледа му.
Забави се само за миг, точно колкото да разбере, че зад първия великан има и втори, а светлината идва от копието в ръката му! Вдигна меч, за да се защити, ала излязлото изпод ръцете на демона оръжие с лекота прекърши острието, преряза ръката му надве и потъна дълбоко в корема му.
Вълни от раздираща болка разтърсиха тялото на Полсън. Никога не бе вярвал, че е възможно да изпита подобна агония. Докато съзнанието бързо го напускаше, усети как великанът го вдига високо във въздуха, а после с едно рязко движение на китката го запраща надалеч в нощта. Право в прегръдката на смъртта.
Пищейки ужасено, Катерицата се втурна да бяга, а по бузите му се стичаха горещи сълзи — сълзи на страх, но и на болка от загубата на още един скъп приятел. Наоколо беше пълно с великани, а горещината, която страховитото копие излъчваше, го следваше по петите. Знаеше, че трябва да се върне в лагера, ала в същото време разбираше, че така ще изложи и останалите на опасност, която най-вероятно щеше да сложи край на малкия им отряд.
Вместо това хитрият дребосък се зарови напълно в купчината сухи листа, натрупани в основата на едно особено дебело дърво, и затаи дъх. За огромна негова радост, двама великани минаха на по-малко от метър от скривалището му, без изобщо да го усетят; миг по-късно покрай него профуча още едно чудовище, следвано от великана с нажеженото копие.
Той също се накани да продължи напред, ала демоничното оръжие го накара да се закове на място пред едно съвсем обикновено на вид дърво.
Катерицата се опита да извика, когато листата най-неочаквано се разхвърчаха на всички страни и пред погледа му изникна огромният звяр, вдигнал страховито копие над главата си. Опита се да изкрещи, ала от свитото му гърло не излезе друг звук, освен задавен клокот, а и той бързо заглъхна, когато копието намери целта си.
Виковете на обречените ловци предупредиха Елбраян и останалите за надвисналата опасност, така че когато първият великан изскочи от храстите край лагера им, те вече бяха готови да го посрещнат. Вземайки го за обикновен кон, жестокото създание се втурна зад Брадуордън, който стоеше с приведена глава.
Бърз като мълния, кентавърът се обърна, тъкмо когато чудовището минаваше покрай него и вдигна лъка си. Стрелата намери целта си и със силно дрънчене се удари в металната броня. Успя да я пробие и потъна в незащитената плът отдолу, ала не достатъчно дълбоко, за да нанесе сериозно поражение. Три дълги скока и Брадуордън се озова до великана и с все сила го изрита в гърба, като в същото време го удари с лъка си, който при сблъсъка със здравите доспехи се строши на две. Чудовището се олюля и рухна на земята и Брадуордън, проклинайки се, задето бе използвал оръжието по този начин, посегна към тежката си сопа. В този миг измежду дърветата се показаха още двама великани и се нахвърлиха върху него.