Крещейки яростно, Елбраян се втурна напред, а мечът му, облян от ослепително синкавобяло сияние, се стрелкаше насам-натам и хвърляше рояк искри всеки път, щом срещнеше коравата броня на някое чудовище.
Въпреки това тактиката на младия мъж се оказа успешна и принуди двамата великани да отстъпят назад, загубили за миг равновесие. Единият се препъна в тялото на един от падналите си събратя и докато се сгромолясваше на земята, посегна да повлече и другаря си. Бърз скок и още един удар с Буря и вторият звяр също се срина на земята, право върху първия.
Елбраян нямаше никакво намерение да се възползва от временното си надмощие, не и когато на поляната продължаваха да прииждат нови и нови чудовища. Вместо това той се обърна и се втурна да бяга. Много скоро настигна Пони и заедно се заизкачваха по северния склон на долчинката, по дирите на двамата си приятели. Когато се изкатериха догоре, видяха недвусмислени следи, че Авелин наистина е минал оттам — навсякъде пращяха малки огньове, най-големият от които гореше върху почернелия труп на поредния великан. Задавяни от гъстия пушек, те с мъка си проправяха път напред, облягайки се един на друг за опора, ала знаеха, че спрат ли, се обричат на сигурна смърт.
И така, препъвайки се слепешката, четиримата потънаха в нощта, разделени един от друг, без дори да знаят, че една трета от малкия им отряд вече не е между живите.
Глава 50
Бягство
Авелин лежеше върху гърба на кентавъра и се взираше повече назад, отколкото напред, молейки се другарите му да са се спасили.
Брадуордън обаче нямаше никакво намерение да се връща, нито пък да забавя крачка. Изпълнен с непоколебима решителност, той се катереше по стръмните планински пътеки, а яките му копита намираха опора и в най-несигурния терен. Малко след като напуснаха лагера, Авелин нахлузи котешкото око около главата на приятеля си и сега мракът вече не ги бавеше, за разлика от великаните… но и от останалите от разпиляния им отряд.
— Трябва да намерим място, където можем да се защитаваме! — не спираше да повтаря монахът, Брадуордън обаче не му обръщаше внимание.
— Няма да спираме! — заяви той най-сетне и, сякаш за да подчертае, че решението му е непоклатимо, приведе глава и препусна още по-бързо.
— Трябва да открием място, където да се защитаваме и където да изчакаме Пони и Елбраян! — настоя Авелин. — Заедно ще успеем да отблъснем великаните!
— Никой великан няма да се приближи повече до нас — увери го кентавърът. — Нито пък до Пони и Елбраян, макар да ме е яд, задето ги загубихме.
— Те не са мъртви! — възкликна монахът.
— Не са. Твърде хитри са и двамата. Не, не са мъртви, ама не виждам как ще ни настигнат. Когато си свършиш работата с дактила, ще се върнем и ще ги намерим, хич не се и съмнявам.
Авелин беше прекалено слисан, за да отвърне каквото и да било. Не можеше да повярва, че Брадуордън е в състояние да изостави другарите си по този начин и то в такова опасно положение. И именно това по-ясно и от най-многословната реч го убеди колко силно вярваше кентавърът — колко силно вярваха всички! — че той е единствената им надежда, единственият им шанс да прогонят демона от Корона. Самият той също бе уверен, че съдбата му бе да се изправи срещу Бестесбулзибар и неведнъж го бе казвал на всеослушание. Трябваше ли тогава да се учудва, че приятелите му бяха готови да жертват всичко, дори и собствения си живот, за да му помогнат да се добере до демона, осквернил дома им.
При тази мисъл монахът се почувства така, сякаш някой бе сложил на плещите му непосилен товар, отговорност, която далеч надхвърляше всичко, с което на Авелин Десбрис му се бе налагало да се справя досега — отговорност, по-голяма и от осемте години усилен труд, довели до приемането му в Сейнт Мер’Абел, най-съкровената мечта на скъпата му майка; по-голяма дори от задачата, която наставниците в манастира му бяха възложили — да отиде на Пиманиникуит, да обработи изпратените им от Бог камъни и да ги донесе в светата обител. Само допреди миг, Авелин се канеше да спори с Брадуордън, даже ако това означаваше да използва магия срещу него, сега обаче замълча и се остави да бъде отнасян все по-далеч от другарите си. Кентавърът бе твърдо решен да го отведе до леговището на демона и той нямаше да му пречи.