Защото иначе всички загинали досега щяха да са дали живота си напразно.
Когато прекосиха прохода, отвеждащ в Барбакан, нощта все още не си бе отишла — толкова бързо бяха препускали. Въпреки това, колкото и да бе изтощен, Брадуордън нямаше никакво намерение да спира, макар да бе доста облекчен, когато Авелин заяви, че смята поне известно време да походи пеша.
Не бяха вървели кой знае колко, когато пред очите им се разкри долината, където демонът бе разположил безчислените си войски. Поразени от страховитата гледка (особено Брадуордън, който досега не бе виждал безчислените пълчища), двамата се заковаха на място, останали без дъх. Стотици хиляди огньове изпълваха земята в краката им, стотици хиляди огньове, край които се бяха скупчили стотици хиляди от най-скверните създания на Корона.
А отвъд тях, по-черен и от нощта, се издигаше мрачен силует, над който безспир се виеше гъст дим.
Айда.
— Домът на демона — прошепна Авелин, макар че Брадуордън вече се бе досетил сам и сега не сваляше поглед от злокобната планина.
— Можем да се спуснем долу и да ги заобиколим — рече кентавърът малко по-късно, след като внимателно изучи ширналата се в краката му местност.
И като посочи наляво към единия от двата ръкава на Айда, спускащ се до самото подножие на планините, по които бяха дошли той и Авелин, добави:
— Доста ще трябва да повървим обаче.
— Ще се приближим до войските посред бял ден? — попита Авелин, без да крие съмнението в гласа си.
— Нямаме друг избор — отвърна Брадуордън. — Ще използваме ръкава на планината за прикритие и ще се надяваме, че поне там няма да срещнем още врагове.
Авелин кимна и безмълвно последва несломимия кентавър, надмогвайки собственото си изтощение.
Движеха се в правилната посока, в това Елбраян беше сигурен, натам, накъдето се бяха отправили и приятелите им. Не че досега бяха успели да скъсят и малко от преднината им — час по час се натъкваха на някой поразкалян участък, където следите на Брадуордън личаха съвсем ясно. А от тях беше повече от очевидно, че кентавърът е препускал в галоп.
Това бе всичко, от което той и Пони се нуждаеха. Дългът ги караше да последват дирите на другарите си, разумът обаче им нашепваше, че най-важното бе Авелин да стигне целта си.
— Давай, Брадуордън! — на няколко пъти прошепна Елбраян и всеки път Пони кимаше одобрително.
Ето как, вместо нито за миг да не се отклоняват от следите на Авелин и кентавъра, двамата поеха по лъкатушещите пътечки, които, макар и стръмни, съвсем не се оказаха толкова непроходими, дори и в тъмното. Барбакан бе внушителна верига от високи, скалисти планини, по чиито върхове снегът никога не се стопяваше, с почти отвесни хребети и ужасяващи пропасти, ала точно в този участък, където пътеката минаваше между два такива върха и не достигаше подобни страховити висоти, изкачването беше постепенно и сравнително лесно. Елбраян се надяваше да се доберат до склона, спускащ се в долината отвъд, още преди зазоряване. Авелин им бе описал разположението на вражеските войски, разказал им бе и за самотната планина, която в картите на Корона носеше името Айда и неведнъж бе споменавал, че макар да бе висока и зловеща, Барбаканската верига не бе особено широка.
И така, Пони и Елбраян се катереха все по-нагоре и по-нагоре и въпреки че несъмнено се движеха по-бавно от галопиращия кентавър, нерядко намираха преки пътечки, прекалено стръмни или пък запречени с тежки камъни, по които Брадуордън не би могъл да мине. Кой знае, може би с изгрева на слънцето щяха да забележат приятелите си в далечината и отново да се съберат.
Дори преследвачите им като че ли бяха изостанали далеч назад и единствената тревога на младия мъж бе чудовищата, които несъмнено познаваха местността по-добре от тях, да не ги изпреварят.
Убеди се, че опасенията му са били напълно основателни, когато след известно време двамата с Пони навлязоха в един особено дълъг и тесен проход, където лесно можеха да намерят прикритие между многобройните дървета и масивни скални късове, но път за бягство като че ли нямаше. Не бяха стигнали и до средата му, когато видяха познат оранжев светлик… да играе пред тях.
Миг по-късно се появи и Тогул Дек, все още без шлем, с разкривено от ярост лице. С лют рев (който стана двойно по-свиреп, когато една от стрелите на пазителя се заби в нагръдника му), той прониза първо дървото вляво от себе си, а после и онова, което се намираше от другата му страна, превръщайки ги в огромни факли. След това пристъпи напред, без да обръща внимание на лумналия огън, следван, както забелязаха Пони и Елбраян, от още двама от скверните си събратя.