— Отвлечи му вниманието — прошепна Елбраян на Пони и като се загърна колкото се може по-плътно с плаща си, се хвърли на разкаляната земя.
После рязко се изправи, но вместо напред, метна се настрани. Доверявайки му се напълно, Пони се втурна към чудовището, размахала заплашително меча си.
Великанът се разкрачи и плесна с копие върху разтворената си длан. Не обърна особено внимание на мъжа, който, сигурен беше той, нямаше къде да му избяга, и вместо това се приготви да посрещне жената, която в глупостта си сама се хвърляше в лапите на смъртта.
Всяка стъпка се струваше на Пони по-трудна от предишната. Далеч зад себе си чу силен шум и разбра, че останалите чудовища (около три-четири, ако преценката й за предишното сражение бе вярна) са затворили и другия край на прохода. Къде ли бе отишъл Елбраян, питаше се тя, и защо? Защо просто не бе напълнил незащитената глава на звяра с достатъчно стрели, за да го повали мъртъв на земята? След това, останали двама на двама, щяха да се справят и с другите двама великани и да побегнат в нощта много преди онези зад гърба им да се появят.
Бързо прогони съмненията от мислите си — та това беше Нощната птица, обученият от елфите пазител!
И тъкмо когато увереността й започна да се завръща, го видя да притичва по клоните на едно от пламналите дървета. Огнени езици пробягваха по тялото му, мъчеха се да подпалят нарочно окаляната му наметка, ала той не им обръщаше внимание и, скриван от стихията, бързо се приближаваше до нищо неподозиращия враг.
Пони изръмжа и се хвърли напред с удвоена ярост, поглъщайки цялото внимание на великана. От ръката й изскочи мощна магическа мълния и разтърси не само чудовището с копието, но и двамата му другари.
И тогава, докато Тогул Дек още се съвземаше от нападението на жената, Елбраян скочи отгоре му с меч, насочен право напред и развян зад гърба плащ. Преди чудовището да разбере какво става, пазителят се озова върху него, с крака опрени в гърдите му и острие, вдигнато високо във въздуха.
Щеше да има възможност само за един удар, знаеше младият мъж, и той трябваше да бъде съвършен. Такъв и беше — страховит удар, който се вряза в плътта, строши костите и потъна дълбоко в мозъка на чудовището.
Великанът се опита да реагира, понечи да вдигне копието си, ала то се изплъзна от внезапно омекналите му пръсти и отлетя встрани, оставяйки ярка диря след себе си. Приземи се върху някакъв скален къс, който бързо се стопи под него, погълна го и се застича надолу като река, увличаща всички изпречили се на пътя й камъни в огнена лавина.
Елбраян побърза да освободи меча си, когато чудовището политна назад, но самият той остана на мястото си. Недоумяващи, двамата великани зад Тогул Дек се чудеха какво става и дори не забелязваха младия мъж, покатерен върху тялото на предводителя им… А после… после вече беше твърде късно.
В мига, в който докосна земята, Елбраян се преметна през глава, а щом се изправи, с все сила заби Буря в тялото на по-близкия звяр, намирайки безпогрешно пролуката между нагръдника и бронята, която предпазваше крака му. Влагайки в удара целия устрем на падането си, той не отстъпи, докато не усети острието да потъва чак до дръжката, после се втурна между двамата си противници, издърпвайки меча след себе си. Рязко свиване встрани и още едно претъркулване през глава и тоягата на второто чудовище, която той бе вдигнал за жесток удар, профуча над главата на пазителя, без дори да го одраска. Раненият великан обаче нямаше този късмет — придържайки вътрешностите си, за да не изпаднат, той се приведе, замаян от болка, и така и не видя връхлитащата сопа, която го уцели право в челото. Напълно зашеметен, той бавно се свлече на земята.
Елбраян успя да нанесе един бърз удар на другаря му, после се втурна да бяга. Не смяташе обаче, че е достатъчно бърз, за да избегне напълно оръжието на чудовището, затова доста се изненада, когато го видя да изпуска тоягата си и да надава грозен рев, притиснало ръце до лицето си.
В този миг се появи и Пони, забивайки меча си зад коляното на великана, докато притичваше покрай него.
— Какво му направи на очите? — попита Елбраян, тя обаче нямаше отговор и само сви рамене, без да забавя крачка.
Останалите чудовища вече почти бяха достигнали мястото на сражението и двамата отново трябваше да бягат с всички сили. Не след дълго пред тях се възправи висока каменна стена. Можеха да се изкатерят по нея, ала за едрите великани, помисли си Елбраян, това щеше да бъде още по-лесно, нищо нямаше да им попречи да ги смъкнат оттам, преди той и Пони да са се изкачили достатъчно високо.