— Именно на това се надяваме от самото начало — съгласи се Пони.
— И именно това е единствената ни надежда и сега, надежда, в която трябва да се вкопчим още по-здраво. Ако войската на демона се опита да ни спре, това ще бъде краят на мисията ни, защото нито моят меч, нито магията на Авелин, нито мощта на Брадуордън, нито твоите оръжия могат да ни помогнат срещу подобни пълчища… Само че — продължи Елбраян уверено, — няма защо да се стига дотам. Дори ако дактилът подозира, че в земите му са се промъкнали врагове (а великаните, които ни нападнаха, и най-вече страховитото копие, говорят точно за това), той пак си остава напълно уверен, че никой в целия свят не би могъл да се мери с него.
— Откъде знаеш?
Простичкият въпрос хвана младия мъж неподготвен — откъде, наистина, знаеше толкова много за един враг, когото дори не бе виждал и срещу когото никога не се бе изправял? Не знаеше, съвсем ясно осъзна той, не знаеше нищо, просто предполагаше и се надяваше, че е прав. Затова само сви рамене и за Пони това бе достатъчно. Бяха стигнали прекалено далеч, за да се тревожат за нещо, което не зависеше от тях, затова без повече приказки двамата отново поеха напред, въпреки умората, която пълзеше по телата им. Не бяха спали цяла нощ, ала да спират, дори за съвсем малко, беше немислимо, не и сега, когато пред тях (а навярно и по петите им) имаше толкова много чудовища.
След около час, докато прекосяваха един открит скален участък (който ги караше да се чувстват болезнено уязвими и изложени на показ), Елбраян внезапно спря и приклекна. Пони, смятайки, че е забелязал някаква опасност, побърза да последва примера му, като в същото време бръкна в джоба си, където държеше няколкото магически камъка, които носеше у себе си.
— Ето там! — развълнувано прошепна пазителят и посочи нещо под тях, близо до западния ръкав на Айда.
Там, отвъд черните скали, наистина имаше някой — дребна фигурка, която се бе отправила към една гъста горичка.
Не, осъзна Пони миг по-късно, не една, а две фигурки — човек, възседнал кон… човек, възседнал кентавър!
— Авелин и Брадуордън! — ахна тя.
— Насочват се право към Айда — допълни Елбраян и се обърна към младата жена, без да крие усмивката си. — И никой не ги преследва, нито ги причаква.
Пони кимна мрачно. Може би Елбраян беше прав, може би демонът-дактил наистина отваряше вратите си за тях. Само че, запита се тя неволно, дали това трябваше да ги радва?
Само след няколко часа бяха оставили планината зад гърба си и си проправяха път между многобройните камъни и рехавите дървета. С лекота съумяваха да избегнат малцината отегчени стражи, които срещнаха, а следите, на които непрекъснато се натъкваха, красноречиво говореха, че следват абсолютно същия път, по който бяха минали Авелин и Брадуордън.
Най-сетне се прехвърлиха от другата страна на дългия, черен ръкав и с изненада установиха, че земята отвъд него пари под краката им. Едва тогава осъзнаха, че това не е обикновена скала, а по-скоро прилича на живо, непрестанно растящо и променящо се същество. В по-голямата си част тя беше вкоравена, ала час по час ту тук, ту там проблясваше ярко сияние, лавата намираше излаз и плъзваше по повърхността, досущ като огромно, оранжево влечуго. Всичко свършваше само за няколко минути — постепенно лавата се наслояваше на дебели пластове, или пък се стичаше в някоя по-голяма вдлъбнатина и там застиваше, черна и корава, като останалата част от ръкава.
— Като живо същество — отбеляза Пони и оттук нататък внимаваше много повече къде стъпва.
— Като дактила — отвърна Елбраян. — Изригва от Айда, за да впримчи целия свят в черната си хватка.
И двамата неволно потръпнаха.
Когато най-сетне достигнаха мястото, където бяха видели двамата си приятели, Пони и Елбраян разбраха, че изостават от тях с няколко часа. За щастие, земята тук изглеждаше пуста, като че ли никакви чудовища не се навъртаха наоколо, не се виждаха и пазачи.
Двамата навлязоха в горичката, издигаща се близо до магменото възвишение, и отново се натъкнаха на дирите на Брадуордън, не след дълго до тях се появи още един чифт следи — тези на Авелин. Стъпките на кентавъра очевидно бяха ставали все по-тежки с всяка изминала крачка и на Пони и Елбраян не им бе никак трудно да се досетят, че умората бе започнала да си казва думата.