Въпреки това, нито Брадуордън, нито Авелин бяха спрели дори за миг, не спряха и те двамата, дори ускориха крачка, с надеждата да настигнат другарите си, преди те да са влезли в сърцето на планината. Кой знае, каза си Елбраян, може би и в този момент кентавърът и монахът се навъртат някъде наоколо, търсейки начин да проникнат в недрата на Айда.
Много скоро стана ясно, че не се е случило така. Пони и Елбраян оставиха дърветата зад гърба си, след това прекосиха още една горичка, после още една, която ги отведе до най-ниските подстъпи на Айда. Щом излязоха от последния гъсталак, пред очите им зейна огромна дупка, в която дори косите лъчи на залязващото слънце не можеха да проникнат. Ако онова, което си мислеха, беше вярно, ако това наистина бе път, отвеждащ в сърцето на черната планина, значи Авелин и Брадуордън отдавна бяха влезли вътре и може би тъкмо в този момент се изправяха лице в лице с демона-дактил. Тази мисъл накара Пони и Елбраян да се разбързат още повече и те трескаво си отсякоха пръчки, около които увиха парцали, за да си осветят пътя, след което, боейки се да не закъснеят, се разделиха и се запромъкваха от двете страни на входа. Пазителят предпазливо надникна в мрачната дупка. От другата й страна Пони стори същото и с облекчение установиха, че отвъд наистина започваше дълбока пещера, която, по всичко личеше, беше празна.
Едва направил няколко крачки навътре, Елбраян се натъкна на следа от копитото на Брадуордън.
Придържайки се близо до стената, двамата предпазливо поеха напред, оставяйки очите си да привикнат с бързо отслабващата светлина. Много скоро обаче трябваше да избират — да запалят факла или да продължат в пълен мрак.
Младият мъж неволно потръпна, когато пламъците обхванаха увитите около пръчката парцали, сякаш всеки миг очакваше пълчищата на демона да се нахвърлят отгоре им. След няколко напрегнати секунди, в които не се случи нищо, той даде знак на Пони и те отново тръгнаха напред. Не след дълго достигнаха място, където тунелът се разделяше на две — едно от разклоненията поемаше надясно, без да се изкачва или спуска, а другото отиваше наляво и надолу. Когато се загледа в десния тунел, Пони забеляза, че дотам, докъдето стигат очите й, той се разклонява още няколко пъти.
— Истински лабиринт — простена Елбраян, докато коленичеше, търсейки следи от двамата им приятели.
Не откри обаче нищо — само гладка, корава скала.
— Напред — заяви Пони миг по-късно, виждайки раздразнението, изписано по лицето му. — Навътре в планината, а после надолу и наляво при следващия завой.
Говореше уверено, макар че това си бяха само догадки. Само че Елбраян нямаше по-добро предложение и така двамата навлязоха в планината, а след това поеха надолу, по един гладък и полегат проход. Пазителят отдавна се бе отказал да търси дири — добре разбираше, че това само ще ги забави, още повече, че Брадуордън и Авелин сигурно се лутаха нейде наблизо, не по-малко изгубени от тях самите. Рано или късно някой от тях, а може би и всички те, щяха да се натъкнат на демона-дактил или на скверните му слуги.
Намираха се в отчаяно положение и честичко трябваше да си напомнят, че това не бива да ги учудва — още когато тръгваха от Дъндалис, знаеха какво ги очаква.
Бестесбулзибар кипеше от ярост, ала в същото време беше искрено развеселен, докато заедно с Куинтал и двамина ужасени великани наблюдаваше погрома, сполетял склона на планината. Колко могъщо трябва да бе копието, за да остави след себе си подобна разруха, само защото бе паднало върху някакъв камък!
Единият от великаните продължаваше да пелтечи нещо за лош късмет и други подобни безсмислици, отчаяно се мъчеше да измисли някакво оправдание, с което да се спаси от грозната участ, сполетяла гоблина Готра. Само че Бестесбулзибар изобщо не го слушаше.
— Стигнали ли са до планината? — обърна се той към Куинтал и посочи Айда.
Някогашният монах се вгледа натам, опитвайки се да прецени разстоянието, и замислено стисна брадичката си в длан — странно човешки жест. И наистина, напоследък той все повече заприличваше на човек — грубите ръбове на каменното му тяло се бяха поизгладили и закръглили и то бързо си възвръщаше вида, който бе имало преди смъртта му. Вече не бе никак трудно да се разпознае в доскоро възгрубото, човекоподобно същество, някогашния Куинтал; чертите на лицето, ръста, формите на тялото — те всички бяха съвсем същите, сякаш духът на умрелия монах по някакъв начин придаваше форма на каменната обвивка, която обитаваше сега. Разбира се, твърдата му обсидианова „кожа“ беше черна, със стави, очертани от алени ивици разтопена магма, а и очите му, огнени кладенци от течен камък, също бяха червени. Въпреки това никой, който го бе познавал приживе, не можеше да го сбърка и той нямаше търпение Авелин да види новото му, неизмеримо по-могъщо тяло.