— Стигнали ли са? — повтори Бестесбулзибар и каменният човек кимна.
— Ако са тичали през цялата нощ — отвърна той. — И ако не са срещнали други противници.
— Кой знае, може като се върна да ги заваря седнали на трона ми — изсъска демонът и хвърли смразяващ поглед на двамата великани.
— Лллош късмет — заекна един от тях.
— Ние не… — опита се да каже нещо и другият, ала дактилът го прекъсна безцеремонно.
— Още сега ще се върнете и ще заемете мястото си във войската — нареди той.
А как му се искаше да им смъкне кожите — и на тях, и на останалите от провалилия се отряд, които се бяха спотаили наблизо, боейки се от напълно заслужения му гняв! Можеше да ги отведе в Айда и да ги остави да се разправят с Нощната птица. Или пък, помисли си Бестесбулзибар, можеше да остави наказанието в ръцете на Куинтал, та сам той да се наслади на могъществото на най-новото си творение. Само че колкото и да бе свиреп, демонът-дактил не беше глупав и можеше да контролира желанието си за кръв — вече бе изгубил достатъчно от елитните си стражи, създаването на чиито доспехи му бе коствало прекалено много време, за да си позволи да изгуби още няколко. Всъщност, Бестесбулзибар не бе чак толкова разгневен от неуспеха на Тогул Дек и другарите му. Какво толкова се бе случило — Авелин и някакъв си пазител, наричащ себе си Нощната птица, бяха проникнали във владенията му; толкова по-добре за него — тъкмо и той щеше да се позабавлява.
— Да вървим — нареди той на Куинтал и като разпери криле, обви яките си крака около каменния човек, оръдието на неговия гняв, и се понесе над върховете, право към обвитата от вечни пушеци планина.
Куинтал, чиито сетива бяха безмерно по-остри от сетивата на обикновен човек, и чиито кървавочервени очи можеха да осветят и най-непрогледния мрак, щеше да тръгне по следите на дръзкия враг.
— Твърде надълбоко сме — оплака се Авелин и се облегна на стената в тясната, душна пещера.
Гледаше да държи светлината на вълшебния диамант приглушена, с надеждата да останат незабелязани и да не им се наложи да се изправят срещу нови стражи като двамата паури, които току-що бяха убили. Неспокоен, монахът подритна окървавения джуджешки крак, който се въргаляше край него и се обърна така, че да вижда пътя, по който бяха дошли.
— Добре де, тоз’ твой демон, той няма ли да се е разположил в сърцето на планината? — попита Брадуордън, разкъсвайки тялото на втория паури, докато говореше. — А сърцето на планината, доколкото аз знам, се намира надълбоко.
Авелин поклати глава — някак си чувстваше, че нещо с пътя, който бяха избрали, не е наред. Още при първото разклонение бяха поели наляво и надолу и сега му се струваше, че май са избързали.
— А може и да е по-нависоко — рече той, — близо до върха, та по-лесно да излиза навън при слугите си.
При тези думи монахът се обърна, за да погледне Брадуордън, ала съжали в мига, в който го видя да отхапва огромен къс месо от крака на убитото джудже.
— Ама туй е само предположение и нищо повече — заяви кентавърът с пълна уста, при което Авелин потрепери погнусено и неволно затвори очи. — Аз казвам да продължим напред — ще решаваме разклонение за разклонение. Всичко туй са само догадки и ти го знаеш не по-зле от мен.
Монахът въздъхна и отстъпи. В крайна сметка, Брадуордън беше прав — който и път да изберяха, решението им все щеше да се основава на догадки и предположения, а той вече беше на предела на душевната си издръжливост, за да се нагърбва с подобна отговорност, когато от избора му зависеше толкова много.
— Защо си тук? — простичко попита Брадуордън. — Сам рече, че идваш, за да срещнеш съдбата си и точно туй трябва да сториш. Ще го открием, приятелю, и ако туй е, което те плаши, не те виня. Ама върнем ли се сега, ще се отдалечим от целта си, а всяка допълнителна крачка из тез’ гнусни тунели увеличава шанса на врага да ни открие.
При тези думи кентавърът се изплю недоволно и като захвърли джуджешкия крак настрани, възнегодува:
— И за ядене не стават, проклетите му твари!
Без да може да сдържи усмивката си, Авелин се приближи до приятеля си (като много внимаваше да не настъпи разхвърляните по земята парчета месо) и двамата отново поеха напред, а едрите им фигури изпълваха тесните коридори.