— Това никак не ми харесва — прошепна Елбраян, докато изпитателно измерваше с поглед стръмната тераса, в която се превръщаше пътеката, по която вървяха.
Дълга и тясна, тя бе обградена от неравна стена и страховита пропаст, дълбока около шестдесет метра. Колкото по-надолу се спускаше пътеката, толкова по-малка ставаше пропастта, това обаче нямаше особено значение, тъй като същинската опасност идваше от онова, което беше на дъното й — бълбукащо езеро от кървавочервен разтопен камък. Дори от мястото си, толкова високо над огнените езици, двамата усещаха нечовешката горещина и едва не се задушаваха от наситените серни пари.
— На мен пък не ми харесва идеята да се върнем обратно — отвърна младата жена. — Решихме да тръгнем надолу, а пътеката ни води точно там!
— Но изпаренията… — възпротиви се Елбраян и Пони нямаше как да не се съгласи, че опасенията му са основателни.
Без повече приказки тя бръкна в раницата си и извади парче плат, което бе предвидила да използва за превръзки, ако се наложи. Разкъса го и като намокри обилно и двете парчета, завърза едното около лицето си, а другото подаде на пазителя.
Той обаче имаше по-добра идея — свали зелената лента, която носеше около дясната си ръка, онази, за която елфите му бяха казали, че е в състояние да пречисти и най-замърсения въздух, разполови я и даде едното парче на Пони. Доверявайки му се напълно, младата жена кимна и без никакво колебание покри устата и носа си с тънкия плат, а Елбраян за пореден път се възхити от мъжеството и решителността й. Веднъж наумила си нещо, тя трудно можеше да бъде спряна.
Заради силното сияние, излъчвано от лавата, тук не им трябваха факли и те се заспускаха надолу по пътеката със свободни ръце, в началото плътно опрени до стената отляво — скалната тераса съвсем не беше толкова тясна, ала перспективата да се подхлъзнат и да се сгромолясат в кипналата лава ги ужасяваше. Постепенно посвикнаха, отделиха се от стената и дори ускориха крачка.
Бяха оставили почти половината от пътеката зад гърба си, когато вървящата напред Пони зърна в края й нещо, което я изпълни с надежда — тъмен отвор в стената. Страничен проход, който потъваше в планината и се отдалечаваше от това отвратително място. Зарадвана, тя се забърза и дори не забеляза пукнатината в краката си.
Прекрачи я, все така без да я вижда, и изведнъж усети как камъкът под нея поддава.
Изпищя ужасено, но Елбраян я улови и я издърпа обратно. Не можаха обаче да запазят равновесие и паднаха един върху друг на пътеката. Младият мъж пропълзя до ръба на терасата и се загледа в откъсналия се близо триметров каменен блок, който полетя надолу и беззвучно цопна в гъстата магма.
Разтреперана от глава до пети, Пони си наложи да диша бавно и дълбоко, за да се успокои. Успя да си възвърне самообладанието, ала усети, че й прилошава — при падането елфическата маска се бе разместила и сега серните изпарения си казваха думата. Младата жена се претърколи до ръба на пътеката, смъкна плата още по-ниско и повърна.
— Трябва да се върнем — рече Елбраян и сложи ръка на рамото й.
— Пътят надолу е по-кратък, отколкото нагоре — решително заяви Пони и отново повърна, после се изправи, изплакна лицето и устата си с вода от кожената си манерка и решително надяна елфическата маска.
— Прекалено широка е — не искаше да отстъпи пазителят и кимна към зейналата в пътеката дупка.
— Нищо и никаква работа! — самоуверено заяви младата жена и като се засили, с лекота скочи от другата страна.
Елбраян дълго се взира в нея, възхищавайки се на непоколебимостта й, като в същото време искрено се тревожеше доколко изборът й бе разумен и дали не бе предизвикан от желанието й да се докаже. В крайна сметка, нямаха никаква представа дали проходът в стената изобщо води някъде, а наложеше ли им се да се върнат, близо триметровият скок със сигурност щеше да бъде още по-труден отдолу — нагоре.
— Нищо и никаква работа — повтори Пони и Елбраян неволно се усмихна — та нали отиваха да се преборят с демон, нима тогава можеше да я кори, че проявява безразсъдство!
Внезапно очите на младата жена се разшириха и пазителят видя, че тя се кани да изкрещи.
Рязко се обърна, изваждайки Буря от ножницата, ала се оказа, че опасността не идва отзад, а отстрани, от самата стена. Скалата потрепери и той отскочи и се хвърли на земята. Недоумяващ, Елбраян погледна назад и за миг не можа да повярва на очите си.