Внезапно въздухът над главата му се раздвижи, а каменният човек изкрещя и охлаби хватката си.
Елбраян побърза да се възползва от предоставилата му се възможност и отскочи назад, после се обърна и видя Куинтал да притиска длани към кървавочервените си очи, от които сега се процеждаха капки гореща магма. Загадката стана още по-необяснима, когато младият мъж забеляза тънко, ала очевидно здраво въже, опънато от лявата му страна и минаващо както покрай него, така и покрай противника му. Едно бързо подръпване му показа, че въжето е вързано някъде наблизо.
Време за търсене на отговори нямаше, тъй като очите на Куинтал, също както и предишните рани, вече бяха заздравели. И отново синкавото сияние на Буря озари полумрака, а върху тялото на каменния човек, насред водопад от искри, се посипаха удар след удар.
Въпреки че оръжието на пазителя не представляваше истинска заплаха за него, Куинтал реагира инстинктивно и вдигна ръце, за да се предпази, използвайки тактиката, на която го бяха учили в манастира в един друг, отдавна отминал живот.
А Елбраян нито за миг не отслабваше силата на атаката си. По каменното тяло плъзваха нови и нови пукнатини и за миг младият мъж си позволи да се надява, че противникът му просто ще се пръсне на парчета.
— Завържи го ей там! — рече Тунтун и като подхвърли на слисаната Пони края на здравото елфическо въже, й показа голям, не особено стабилен скален къс на няколко метра надолу по пътеката. — По-бързо!
Без да разбира какво е намислила Тунтун, младата жена се втурна да изпълни нарежданията й — и най-отчаяният план бе по-добър от нищо, а тя наистина нямаше никаква идея какво да стори. Докато завързваше въжето около скалата, почувства напрежението в другия му край и тъй като знаеше, че той се намира някъде от вътрешната страна на каменния човек, започна да се досеща какво си е наумила Тунтун.
В това време елфическата девойка вече летеше към двамата сражаващи се противници, а магмата от очите на Куинтал още се стичаше по камите й.
Когато Тунтун връхлетя, Елбраян продължаваше яростната си атака, сипейки удар след удар върху ръцете на противника си, като от време на време успяваше да намери пролука в защитата му и да стовари меча си върху тялото и дори върху главата му. Не знаеше обаче още колко ще издържи така и разбираше, че ако съвсем скоро не успее да го рани сериозно, Куинтал ще се съвземе и ще отвърне на атаката му.
В този миг каменният човек нададе яростен рев и вдигна ръце към лицето си, където елфическата девойка точно издърпваше камите си след поредното точно попадение. Мощният му удар запрати Тунтун още по-нависоко във въздуха и изби едната кама от ръката й. Тънкото оръжие политна надолу и потъна в клокочещата магма на дъното на пропастта.
Елбраян сграбчи меча си с две ръце и като ги вдигна над главата си, се хвърли напред, влагайки цялата си сила в този удар. Ръката на Куинтал се спусна, за да отбие връхлитащото острие, ала Буря я посече с лекота високо над китката.
Каменният човек изрева още по-яростно, а от раната рукна дебела струя магма. Няколко мига по-късно, шуртящата лава започна да изстива и да се втвърдява, превръщайки се в корав, безформен чукан току под лакътя на монаха.
Обезумял от гняв, Куинтал се нахвърли върху противника си. Някъде далеч над него, Тунтун викаше нещо с мелодичния си глас.
— Сега! — крещеше тя и макар че пазителят нямаше никаква представа за какво говори елфическата му приятелка, Пони отлично знаеше какво трябва да стори.
Без да губи нито миг, тя се провря между стената и скалния къс, около който бе завързала въжето, и като запъна крака в земята, натисна го с все сила. Мускулите й се напрегнаха до краен предел, от устните й се откъсна неволен стон, ала камъкът се помръдна само на сантиметър.
До ушите й достигна шумът от подновеното сражение, чу звънтенето на Буря и грозното ръмжене на чудовището и разбра, че само сила няма да й стигне, за да отмести скалата — трябваше да използва находчивостта си. Все така бързо, тя се позавъртя, променяйки ъгъла на натиска си и опита отново. Този път усети, че камъкът поддава — още малко и щеше да го събори.
И пак Тунтун се спусна към двамата противници, само че този път Куинтал очакваше нападението й и рязко се обърна, готов да я посрещне. Не успя да й стори нищо, тъй като тя се отклони миг преди да го достигне, но пък като се обърна, даде възможност на Елбраян да му нанесе още един неприятен удар.
— Над въжето! — извика Тунтун. — Над въжето!