Пазителят я разбра миг по-късно, когато Пони най-сетне катурна скалния къс. Опита се да прескочи опънатото до краен предел въже, ала бе стигнал едва до средата, когато камъкът политна в пропастта, опъвайки елфическата нишка и повличайки и него, и Куинтал след себе си. Елбраян инстинктивно пусна меча си на пътеката и се вкопчи във въжето.
Крещейки ужасено, двамата противници се носеха към дъното на пропастта. Спряха рязко, когато въжето се изопна докрай, а скалата се отскубна от възела на Пони и със звучен плясък цопна в клокочещата магма.
Елбраян още по-отчаяно стисна елфическата нишка, на около два метра под него, Куинтал стори същото — макар да имаше само една ръка, хватката на каменния монах беше по-здрава и от тази на пазителя.
— Давай! — викна Пони на любимия си и той се закатери към пътеката, призовавайки на помощ цялата си издръжливост и сила.
Куинтал обаче беше по-бърз — оттласквайки се от въжето с мощни напъни, той ловко се изкачваше нагоре и много скоро почти бе настигнал Елбраян, на когото все още му оставаха шест-седем метра до скалната тераса.
Крещейки окуражително, Пони прескочи дупката в пътеката (при което здравата си удари брадичката) и се втурна към ръба.
Ето че Елбраян почти стигна — ръката и рамото му се показаха над ръба и младата жена побърза да го хване, дърпайки с все сила. В този миг обаче, с един страховит напън, Куинтал стопи и последната преднина на неприятеля си и се вкопчи във въжето на сантиметри от краката на пазителя. Още един такъв тласък, и той щеше да бъде заловен.
И тогава се появи Тунтун. Елбраян видя стремителния й полет и отчаяно й викна да не го прави. Надявайки се, че Пони ще успее да го задържи, той пусна въжето с една ръка и се опита да улови елфическата девойка, когато тя се стрелна под него.
Въжето беше здраво, ала камите на Тунтун също бяха излезли изпод ръцете на Туел’алфарите — едно светкавично движение и нишката бе прерязана точно под стъпалата на младия мъж.
Елбраян улови девойката за ръката, Куинтал я сграбчи за крака.
И така, тримата увиснаха, премятайки се във въздуха, а Пони, обвила въжето около кръста си за по-голяма опора, затегли още по-яростно. Мускулите на Елбраян се напрегнаха до краен предел от усилието да задържи Тунтун, ала хватката на каменния мъж беше желязна.
— Дърпай! — молеше се пазителят на Пони, защото при всичките му усилия, съвсем ясно усещаше, че неумолимо се плъзга все по-надолу и по-надолу по въжето.
Тунтун, която имаше чувството, че ще бъде разкъсана на две, прекрасно разбираше, че приятелите й не могат да изтеглят и нея, и тежкия Куинтал. Свободната й ръка, онази, в която държеше камата, се стрелна нагоре, а погледът й срещна сияйните очи на Елбраян.
— Не! — умолително прошепна младият мъж през свито гърло и поклати глава.
Тунтун го прободе в китката и миг по-късно двамата с Куинтал вече летяха в пропастта. Упоритият монах не я пусна дори сега, твърдо решен да повлече в гибелта и нея, обреклата го на смърт. Тя се опита да се отскубне от ръката му, опита се да използва камата си…
Елбраян и Пони извърнаха очи, неспособни да понесат гледката на давещата се в горещата магма Тунтун.
Останаха да лежат на пътеката още дълго, докато серните изпарения не започнаха да ги надвиват.
— Трябва да продължим — проговори най-сетне младият мъж.
— Заради нея! — съгласи се Пони.
Двамата прескочиха дупката и с облекчение установиха, че страничният проход, който бяха забелязали в стената, не е задънен.
Отново запалиха факлата и се втурнаха напред, доволни, че най-сетне могат да оставят зловонните пари и цялото ужасяващо място зад себе си. Не бяха вървели кой знае колко дълго, когато се заковаха на място, виждайки някаква светлинка да блещука пред тях. Елбраян отчаяно погледна към факлата в ръката си — ако той виждаше далечното сияние…
Изведнъж светлината се усили и се насочи право към двамата приятели, които трябваше да затулят очите си, за да се предпазят от заслепяващия лъч.
В съзнанието им нахлуха образи на отвратителни чудовища… образи, които се разбиха на хиляди късчета миг по-късно, прогонени от добре познат вик: — Ам’че да!
Глава 52
През лабиринта
Силна радост обзе Авелин и Брадуордън при вида на двамата им приятели, ала сълзите, стичащи се по бузите на Пони и влагата в очите на Елбраян, бързо изтриха усмивките от лицата им.