— Тунтун — обясни пазителят глухо. — Притече ни се на помощ и ми спаси живота с цената на своя собствен.
— Може би не е мъртва — рече Авелин и посегна към кесийката, в която държеше магическите камъни. — Може би хематитът…
— Падна в лавата — мрачно поклати глава Елбраян.
— Смело момиче до самия си край — отбеляза Брадуордън. — Такива са си Туел’алфарите, в цяла Корона няма други кат’ тях.
За миг всички замълчаха, сякаш за да не осквернят възхвалата на кентавъра, после той продължи:
— Ами Полсън и дребосъка?
— Не мисля, че са се спасили — отвърна Елбраян.
— А защо не се върна да ги потърсиш? — попита Брадуордън и тримата му другари го изгледаха стъписано.
Как можеше да обвинява Пони и Елбраян за нещо такова… ако разбира се, думите му бяха обвинение!
— Целта ни беше да се доберем до Айда, мисията ни — да помогнем на Авелин да се пребори с демона-дактил — твърдо заяви младият мъж и още докато говореше, разбра каква е целта на хитрия кентавър.
Напомняйки им по този начин за истинската цел, довела ги тук, той им помагаше да погледнат на смъртта на Тунтун от друг ъгъл. Да, тя си бе отишла, ала саможертвата й бе спасила жизненоважната им мисия от провал.
Окуражени от тази мисъл, четиримата приятели поеха напред, проправяйки си път през криволичещите коридори, в търсене на знак, който да им подскаже кой път ще ги отведе до демона. Проходите непрекъснато се разклоняваха и те трябваше да избират накъде да тръгнат, без нищо, което да ги води, освен собствените им предположения за това къде се намират те и къде би могъл да бъде дактилът.
И тогава, при поредния кръстопът, Авелин внезапно спря и протегна ръка, за да попречи на Елбраян да свие наляво.
— Надясно — настоя монахът.
Младият мъж го изгледа изпитателно, усетил по тона му, че това е само сляпа догадка:
— Какво знаеш?
Авелин нямаше отговор на този въпрос, ала бе сигурен, че не се заблуждава — съвсем ясно усещаше носещата се във въздуха магия. Какъвто и да бе източникът й, монахът бе уверен, че е прав и без да се колебае нито за миг, пое надясно.
Другарите му го последваха и не след дълго надеждите им се оправдаха — пред тях, препречвайки тунела от пода до тавана, се издигаше тежка решетка.
На юг всичко вървеше отлично. Войските му, водени от Майер Дек и Кос-косио Бегулн, с всеки изминал ден се приближаваха до Палмарис, докато на север Уба Банрок и неговите паури бяха прекосили цял Алпинадор и бяха достигнали брега, където се бяха обединили с огромната флота от Хулиантес и вече се носеха на юг, към Залива на Корона.
Въпреки отличния развой на събитията, демонът-дактил неспокойно крачеше около обсидиановия си трон. Беше почувствал съвсем ясно мощното магическо нахлуване, знаеше и че с Куинтал е свършено.
Повече нямаше да подценява натрапниците, осмелили се да проникнат в самото сърце на владенията му. А ако някой от тях успееше да се справи и с последната защита…
Звярът присви очи и се усмихна зловещо — с каква наслада собственоръчно щеше да довърши дръзките нашественици. При цялата разруха, която слугите му сееха по света, при всичката болка и страдание, които войните му оставяха след себе си, Бестесбулзибар не бе взел почти никакво участие в забавленията, като се изключеха разбира се, неколцината бунтовници и некадърници, от които му се бе наложило да прочисти редиците на армията си.
Жаден за кръв, демонът-дактил искрено се надяваше поне един-двама от неканените гости да се доберат до тронната зала.
— Стойте настрани от решетката — нареди Авелин и посегна към торбичката си.
Елбраян обаче имаше друга идея:
— Не — спря го той. — Магията ще вдигне прекалено много шум. Има и друг начин.
И като свали раницата от гърба си, извади червеникавия гел, който елфите му бяха дали, същият, с който Бели’мар Джуравиел бе намазал папратовото стъбло, така че той да може да го пререже. А като знаеше колко здрав бе лъкът, направен от същото това стъбло, Елбраян предположи, че гелът би могъл да надвие дори метала.
Избра си средната пречка и я намаза в единия край, близо до ниския таван, после издърпа Буря и се качи на гърба на Брадуордън, за да може да нанесе удара си напряко. Надявайки се, че инстинктът не го е подвел и че няма да повреди великолепното си оръжие, той замахна с все сила, стиснал дръжката на меча с две ръце.