Буря с лекота сряза металната пречка и със силен звън се удари в следващата. Елбраян скочи на земята и доближи острието до очите си, въздъхвайки с облекчение, когато не видя и най-малката драскотина.
Брадуордън се пресегна и изви счупената пречка настрани, проправяйки път, ако не за себе си, то поне за останалите.
— Отлична работа! — зарадва се Пони.
— Биваше си го — съгласи се и кентавърът. — Ама хич не си и мислете, че ще мога да се промъкна през таз’ жалка дупка!
Елбраян му смигна развеселено:
— Имам още гел — успокои ги той и много скоро още една пречка бе прерязана и извита настрани.
И така, приятелите продължиха напред, убедени, че са на прав път — решетката можеше да означава единствено, че се доближават до бърлогата на демона.
Коридорът сякаш нямаше край. Понякога се разширяваше дотолкова, че четиримата спокойно можеха да се движат един до друг, друг път се стесняваше така, че се налагаше Пони и Елбраян да застанат начело, следвани от Авелин, а едрият кентавър завършваше малката процесия. Минаха покрай няколко странични прохода, ала този, по който вървяха, им се струваше най-добър — най-гладък, най-прав и със сигурност най-широк — затова и продължиха по него. Авелин внимателно контролираше сиянието на диаманта, като го закриваше с шепи така, че лъчите му да осветяват само малка част от пътя, докато той самият използваше хризоберила, за да вижда далеч напред.
Ето защо именно монахът пръв забеляза огромните силуети, които се показаха от един страничен тунел далеч зад тях.
— Имаме си компания — прошепна той, ала още не бе довършил, когато иззад един завой на трийсетина крачки пред Елбраян заблещука издайническият светлик на запалена факла.
Пазителят се огледа на всички страни и отведе малкия си отряд до най-тясното място, до което можеше да се добере. Щом ще се бият, нека поне да бъде някъде, където враговете им можеха да се приближат само по двама от всяка страна.
Светлинката се показа иззад завоя, миг по-късно зад гърба им също припламна факла и сега приятелите съвсем ясно видяха с кого си имат работа — великани, по четирима отпред и отзад, облечени в същите метални доспехи, като онези, които ги бяха нападнали в планината.
Този път обаче положението им беше доста по-различно — ако се намираха на открито, на всеки от тях щяха да се паднат по двама противника, което си бе равносилно на почти сигурна смърт. Ала в тесните тунели на Айда, чудовищата можеха да се приближат единствено двама по двама.
— Пони и аз ще се заемем с тези отпред — каза Елбраян.
— А аз — с тези отзад — заяви Брадуордън и с мъка завъртя солидното си туловище.
— Няма да си сам — увери го Авелин и като се приближи до него толкова, колкото собственото му възедро тяло позволяваше, извади от една по-малка торбичка шепа дребни бледосини целестини.
— Не трябва да им позволяваме да нападнат първи — рече Елбраян на Пони и като по даден знак, двамата се втурнаха напред, обърквайки временно великаните, на които досега не им се бе случвало някой от дребните човеци да се нахвърли отгоре им.
Поредица свирепи удари, от които оръжието на единия великан политна настрани, и Буря се заби в нагръдника му със силно дрънчене, оставяйки след себе си дълбока вдлъбнатина.
Не по-малка бе яростта, с която Пони връхлетя върху своя противник; въпреки това тя успя да нанесе само един доста по-незначителен удар.
И все пак, не тя, а Елбраян пръв изгуби преимуществото, което изненадата му бе дала. За да се увери, че Пони е добре, той поглеждаше към нея толкова често, колкото и към противника си и не след дълго едва успя да се спаси от спусналото се към главата му вражеско оръжие, като отскочи настрани в последния възможен момент.
— Само да можеше да ми дойдеш по-наблизичко — недоволно промърмори Брадуордън, без да сваля поглед от двамата великани.
Тунелът беше прекалено тесен и огромните създания не можеха да застанат рамо до рамо, пък и нямаше нужда, тъй като този, който вървеше отзад, носеше дълго копие.
— О! — изсумтя кентавърът и развъртя тоягата си, за да се раздвижи преди битката. — Ще бъдем двама на един, тъй ли?
— Ще я видим тази работа — лукаво отвърна Авелин, докато продължаваше да рови из кесията си.
Свирепите същества идваха все по-близо и Брадуордън вдигна тежката си сопа, готов да ги посрещне. В този миг Авелин замахна и коридорът сякаш избухна — поредица взривове разтърсиха стените, изпълниха въздуха с водопад от искри и накараха великаните да се разпищят от болка и да отскочат назад.